Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Ние сме осакатени от боговете, от природата, а дори и от зверовете, които са далеч по-близко до духа и енергията, които движат света — казваше тя.

— Но нали точно на това ни учи сенсеят? — отвръщаше Сенжин. — Нали Кшира е именно овладяването на това, което наричаме енергийната мембрана на „кокоро“?

— Точно тук е твоят проблем — разпалваше се още повече Шизей. — Ти разглеждаш всичко под ъгъла на овладяването, на завоеванието. Сенсеят ни учи как да разбираме света, след като разберем себе си.

— Нищо не ти е ясно — настояваше на своето Сенжин. — Разбирането е илюзия, а разбирането на собствената ни същност — най-великата илюзия на света! И знаеш ли защо? Защото на практика ние не искаме да знаем какви слепи червеи дълбаят мрака на нашия Дух!

— Нямаш представа колко дълбоко грешиш! Духът е красив, именно защото е универсален, отворен, готов да приеме всичко! — Това беше цитат на Мишел де Монтен, който Шизей особено много харесваше.

— Заблудата на тези слова се състои в простия факт, че ние изобщо не живеем в красив свят! — смееше се Сенжин.

— Защо всичко за теб се явява в толкова превратна светлина? — чудеше се тя.

Сенжин нямаше отговор на този въпрос. Вместо това бе протегнал ръка да я докосне.

— Ох, че е хубаво! — промълви след известно време Шизей.

А той бе забил дългия си нокът в гърба й и от раната бликна кръв.

— А това? Как усещаш това?

Две години по-късно, вече седемнайсетгодишен, Сенжин изчезна. Шизей единствена знаеше къде беше отишъл — в Жуи. Не сподели това с никого, дори с Хаха-сан. Защото знаеше, че като разбере къде е заминал младежът, тя веднага ще прати Речния човек да го прибере.

Приемаше отсъствието на брат си като рана, нанесена с остър кинжал. Леглото й беше студено и самотно без твърдите като желязо кръгове на неговото излъчване. След заминаването му тя изведнъж се почувства по-малко невинна — сякаш отсъствието му сложи началото на прехода от детската наивност към разочарованията на зрелостта.

В живота на близнаците липсваше юношеството. Суровата подготовка — осемнайсет часа на ден, седем дни в седмицата, сякаш бе прекъснала хормоналното им развитие със същия успех, с който ги бе изолирала от нормалните белези на растежа, характерни за техните връстници навсякъде по света.

Живееха в абсолютно изолиран свой свят — един рай на усърдния безкраен труд, носещ дълбоко удовлетворение. Но във всичко останало им се угаждаше изцяло, сякаш бяха единствени наследници на японския император.

Шизей преживя бягството на близнака си така, както Сенжин бе преживял предателството на майка си. Самата Шизей не се чувстваше изоставена от майката, тя никога не мислеше за родителите си, а когато това все пак се случваше, тя ги приемаше като двойка актьори на екрана. Просто ги наблюдаваше, без да изпитва нищо. Още повече че имаше Хаха-сан за своя майка и Речния човек за свой баща.

Все пак бягството на Сенжин остави дълбоки следи върху света на нейните фантазии. Някак изведнъж разбра колко много прилича на Хаха-сан — херметически затворена в своя малък свят, абсолютно самотна. И това я разтревожи. Защото стремежът й към „сейшин-шуги“ — господството на духа над материята, се крепеше единствено на убеждението, че е безкрайно слаба. О, да, тя имаше Кшира и благодарение на него можеше да върши много неща. Но Кшира не беше в състояние да я дари с брутална сила, тя завинаги щеше да си остане зависима от волята на другите. Съзнаваше, че трябва да открие начин да бъде независима, при това начин, който да я предпазва в максимална степен от риска да се окаже подчинена.

Сама в мрака на нощта, прегърнала мека възглавница, тя мислеше за Сенжин — за своя брат близнак, единствения човек на този свят, от когото се чувстваше напълно зависима. И искаше да бъде такава. Искаше го с цялата си душа. Самотна сълза потрепна под клепача й и бавно се плъзна надолу.

Ако Сенжин не бе слушал внимателно подробните описания на Речния човек, той положително щеше да се озове не там, където трябва. Единственото място с име Жуи, което хората познаваха, беше градче на около седемдесет километра южно от Ханджоу.

Но това градче, чиито жители се препитаваха от производство на коприна и зелен чай, лежеше сред наносите на изпълнената с езера равнина на Югоизточен Китай, докато Сенжин беше сигурен, че търси малко планинско селце в северозападната част на страната.

В крайна сметка го откри. Селището на танжините действително се оказа сгушено в полите на планината Тайханг Шан, която се издигаше на шейсет-седемдесет километра западно от Анианг — люлката на китайската цивилизация, разположен в северната част на провинция Хенан.