Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Тук дори кафявите склонове на планината изглеждаха пропити с древност, а Жуи — кацнало в гънките й — беше изпълнено с храмове. Еднакви като разпилени зрънца сол, те се бяха пръснали далеч извън чертите на селцето.

Сенжин успя да открие крайната цел на продължителното си пътешествие не само защото бе слушал внимателно описанията на Речния човек. Помогна му и Кшира, за да „види“ Жуи проектирано в миналото, през дълбоките пластове на времето и пространството. А когато пристигна в подножието на Кафявата планина, той откри, че там липсват еднаквите униформи на Мао, кресливите комунистически лозунги и плакати, написани на лицемерен жаргон, нямаше я и некадърната, назначена от Пекин управа.

Обратно — Жуи изглеждаше така, както преди хилядолетия, непроменено и вечно като самата Тайханг Шан. Тъжният и парцалив с бедността си съвременен Китай сякаш бе забравил за съществуването на това селце. А то живееше по начина, по който бе живяло векове наред — затворено в религиозен екстаз, самозадоволяващо се във всичко. Двете последни столетия все още не бяха успели да го докоснат с лапите си, вонящи на въглища и петрол.

Пристигането на Сенжин бе предшествано от стоманените кръгове на неговото излъчване и селцето ги долови още преди младежът да бе приключил спускането си по кафявите планински склонове, диви и обсипани с дебел слой прах. По тази причина старейшините вече бяха на площада, когато той се появи в източния му край.

Приветстваха го на езика, който бе научил от Хаха-сан, приеха го като най-сетне завърналия се блуден син и на практика това беше точно така. Още на другата сутрин, малко преди изгрев-слънце, започна и обучението му в изкуството на Тао-тао.

Старейшината, на когото бе възложено да го обучава, се наричаше Мубао. Беше висок и жилав човек, лицето му бе прорязано от дълбоките бръчки, които са характерни за обитателите на дивите и недружелюбни северни степи на Китай. Пъргавите му очи и резките движения на главата и тялото го оприличаваха на ястреб.

Сенжин бе вкаран в стаичката си — малка килия е каменни стени, покрити с пласт сажди. В грубото огнище пламтеше огън — по това време на годината Тайханг Шан не предлагаше нищо друго, освен пронизващ студ. През малкото прозорче без стъкло се виждаше небето, почервеняло от изгрева на слънцето.

Мубао мълчаливо се настани зад бамбуковата масичка и потъна в четене на някакви книжа. Държеше се така, сякаш бе сам в стаичката, очите му нито за миг не се вдигнаха нагоре.

След известно време Сенжин изгуби търпение и се раздвижи. В същия миг Мубао скочи на крака и Сенжин не успя да разбере какво става. Инстинктивно прибягна до дарбата си, мрачните й метални вълни се насочиха към по-възрастния мъж.

За свой огромен ужас обаче откри, че затъва в дълбоки и лепкави вълни, че е ограден от непристъпна стена, мрачна и неподвижна като вечността. И като смъртта. В този кратък миг на пълна парализа до него се докопа Мубао. Стоманените му пръсти се свиха около врата му, железните мускули го тласнаха напред и натиснаха главата му към огъня.

Пред очите на Сенжин заиграха пламъците, лъхна го нетърпима жега, облаците ароматен пушек заплашваха всеки миг да го задавят. Лицето му се напече, замириса на изгоряло, едва по-късно си даде сметка, че миризмата идва от пламналите му вежди.

Мубао най-сетне дръпна главата му назад, но не отпусна желязната си хватка.

— Ти дойде тук арогантен и невеж — прокънтя дълбокият му вибриращ глас. — Дойде готов да използваш своята дарба по груб и небрежен начин. Ти си суетен и безпочвено самоуверен егоист, който представлява заплаха както за нас, така и за себе си. Имаш ли какво да кажеш в своя защита?

Железните пръсти разхлабиха хватката си и Сенжин се наежи. Обливаха го вълните на гнева, горещи и лепкави като горски мед. Първата му реакция беше да пусне в ход стоманените кръгове на своето излъчване, да го използва така, както го бе учил Речния човек, да отмъсти за унижението.

Миг по-късно в душата му се промъкна инстинктът за самосъхранение, безшумен и предпазлив като горски хищник. Сенжин беше сигурен, че дарбата му ще се блъсне във високата и безформена стена, без да знае откъде идва това чувство на обреченост. А след това ще отскочи обратно към него и ще го парализира.

После всичко се промени, агресивността му изведнъж се стопи. Очите му се сведоха надолу, главата му клюмна.

— Не мога да се защитавам пред лицето на истината — дрезгаво промълви той. Душата му се изпълни с алчност, а не с очакваното унижение. Беше алчен за силите, които Мубао очевидно притежаваше, закле се да ги усвои, каквото и да му струва това.