Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Задаваше въпросите си за пребиваването на Речния човек тук така ловко, че нито Мубао, нито някой от останалите старейшини забелязваха нещо подозрително. Обработваше ги бавно и внимателно, търпеливо очакваше подходящия момент за проникване в древните им тайни. Но това стана по-скоро, благодарение на шанс, появил се от съвсем друг източник.

Момчетата и момичетата в селото се събираха заедно само на общата трапеза, иначе забраната за контакти между тях беше прилагана с цялата си строгост. Но някои от тях все пак успяваха да осъществяват контакти помежду си. Сенжин така и не можа да определи дали тези тайни срещи оставаха извън полезрението на старейшините, или пък сложната им организация и реализация беше просто част от обучението на Тао-тао.

Едно от момичетата изглеждаше особено объркано от начина на преподаване, не разбираше материята, отговорите му никога не бяха задоволителни за старейшините. В резултат беше обект на закачки и подигравки, съвсем като Сенжин.

Казваше се Ксу и беше много красива. Притежаваше порцеланова кожа и лице на кукла, от което се излъчваше почти хипнотично съвършенство. Сенжин намираше несъответствието между външния й вид и начина, по който възприема обучението си, за една малко тъжна ирония на съдбата. Ненадминат лъжец, както винаги той успя да се убеди, че е привлечен от нея, просто защото обожава съвършенството във всичките му форми. Виждаше се като скулптор, който ще създаде истински шедьовър от неоформения къс глина, каквато бе Ксу в неговите очи. Но истината беше по-различна — в това странно общество му ставаше все по-трудно да понася своята пълна изолация. Разбира се, не искаше да признае пред себе си, че вътрешната болка го тласка към друг, подобен на него човек — презрян от всички красив чужденец. Вътрешната му нужда от компания го направи сляп за нейните недостатъци, които при други обстоятелства несъмнено би презирал. Виждаше единствено деградацията на Ксу, изкривеното й от страданията лице беше огледален образ на неговото собствено.

В началото наблюдаваше унижението й като останалите, макар че не изпитваше тяхното удоволствие. Скоро обаче отношението към нея стана толкова лошо, че той се почувства длъжен да се намеси. Започна да разглежда всеобщата жестокост към момичето като прегрешение. Не по отношение на неписаните закони на танжините, които за него не означаваха нищо, а по-скоро по отношение на вътрешния му морален кодекс, чиито канони се очертаваха все по-ясно в съзнанието му.

Изправен сред студената дупка, която копаеше зад общата тоалетна, Сенжин стана свидетел на поредните издевателства над Ксу, извършени от група момичета. Започна се с ругатни и подигравки, после се премина и към физически действия. Блъскана и ритана от всички страни, Ксу с олюляване премина през каменистия терен и падна в помийната яма, която копаеше Сенжин.

Той спря да работи. В опита си да не се разплаче момичето хапеше долната си устна с такова ожесточение, че от нея потече кръв. Свита на топка, тя отчаяно се притискаше до калната стена на ямата, опитвайки се да се скрие от ухилените си мъчителки.

Момичетата се наредиха покрай ръба на ямата, поставиха ръце на коленете си и започнаха да подвикват обидни думи на Ксу. Една от тях се изплю долу, но вместо върху момичето храчката се лепна върху бузата на Сенжин. Попадението предизвика взрив от смях.

— Вижте, вижте! — развикаха се хлапачките. — Тук бил и лайнарът! Не видяхме, че копаеш тук, Лайнар! — Задавяха се от смях, от очите им потекоха сълзи.

Сенжин погледна към Ксу и срещна разширените й от ужас очи, вперени в храчката на лицето му. От тях бавно се плъзнаха две сълзи. Плачеше за него, а не за себе си.

Сенжин затвори очи и потърси онова място дълбоко в душата си, в което се бяха свили металните спирали на необичайното му излъчване. Това място беше безкрайно отдалечено както във времето, така и в пространството, намираше се съвсем близо до фината мембрана на „кокоро“, увиснала неподвижно в пустотата на душата му. Сенжин напрегна волята си и не след дълго енергията започна да струи по посока на мембраната, тя леко потръпна и започна да вибрира.

Той започна да насочва енергията си навън, прибави към нея и силата на необичайната си дарба, хвърли ги във времето и пространството. Миг по-късно земята се разтърси, сякаш бе глиган, пронизан от смъртоносна стрела.

Сенжин чу писъци и грохот, отвори очи. Земята под краката на кискащите се хлапачки се бе сринала, те се бяха стоварили в дъното на ямата, оплетени в кълбо от кални тела, от което се разнасяха писъци на страх и ужас.