Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Когато изтекоха тези седем дни, старейшините се събраха в един от каменните храмове, издигащ се на склона на планината. В центъра му пламтеше буен огън, поддържан от жените на селцето. Въведен вътре, Сенжин вдигна глава нагоре и видя звездите през голяма кръгла дупка на покрива.

Изправили се един до друг, старейшините чертаеха рунически послания върху издължени парчета кост, изрязани от черупката на гигантска морска костенурка. Сенжин си спомни разказа на Речния човек, който подробно му бе описал как Со Пенг и Жао Хсия, още невръстни хлапета, бяха ходили да крадат яйцата на огромните земноводни на брега на Рантау Абанг.

Посланията на старейшините бяха въпроси, на които искаха да получат отговори. Когато сложните знаци и йероглифи най-сетне приключиха, церемонията стигна до своята кулминация. Старейшините хвърлиха черупките в огъня, псалмите стигнаха своя апогей, после бавно започнаха да затихват.

Накрая жените измъкнаха черупките от пепелта и ги поставиха в краката на възрастните мъже. А те се заеха да разчитат отговорите на своите послания, изследвайки внимателно пукнатините в костните късове, получили се от високата температура.

Мубао получи своята черупка и направи знак на Сенжин да се приближи. Младежът клекна до него и възрастният мъж тържествено промълви:

— Ето го твоето бъдеще!

Сенжин недоумяващо гледаше черупката. Мрежа от фини пукнатини пресичаше издълбаните върху нея символи.

— Какво казва то?

— Наводнение, порой, гръмотевична буря, взрив на огромна енергия — напевно започна да изрежда Мубао. — А след потопа идва „ксин“… — С тази дума се изразяваше дълбоката същност на нещата, сърцевината на „кокоро“.

Сърцето на Сенжин усили своя ритъм.

— Това ли ме чака? — попита той.

— Отчасти — кимна Мубао, после разтърка черупката с мазолестия си палец. — Смъртта е властна… Нейните тонове се смесват с беззвучното ехо, което ни насочва… Смърт, отново смърт…

Палецът на Мубао спря за миг върху една от едва доловимите пукнатини, очите му се повдигнаха към лицето на Сенжин.

— Ти трябва да заминеш — тихо прошепна той. — Нашата част от деня отмина.

Сенжин откри, че напуска Жуи с огромно облекчение. През последните седмици беше започнал да изпитва истинска досада от подготовката си тук. Отдавна беше усвоил всичко, на което Мубао и останалите старейшини искаха да го научат. Практически той вече можеше да учи тях — толкова отчетливо бе станало трептенето на неговото собствено „кокоро“. Защото, за разлика от тях, той бе опознал Истината. А когато ритуалът приключи и Мубао произнесе своята присъда, Сенжин разбра, че дори да му позволят да сподели познанията си с тях, те никога не биха могли да ги възприемат. Никога не биха разбрали, че Истина няма.

Разбира се, това съвсем не означаваше, че обучението му е било погрешно или безполезно. Но фактът, че действат и двете форми на Тао-тао, че всички сляпо вярват в тях, се стовари върху Сенжин като удар на тежък чук.

Нищо не беше истинско, нищо не беше свято. Следователно нямаше и закони.

Такъв се върна Сенжин в Япония — един двайсетгодишен „дорокусай“. И, вероятно, за да задоволи чувството на горчива ирония в душата си, постъпи на работа в Градската полиция на Токио.

Не се завърна в Азама, където — той знаеше това — Хаха-сан и Речния човек го очакваха с търпението, с което Смъртта очаква всяко живо същество. Не го привлече дори фактът, че го очакваше и Шизей, любимата сестра. С нея той се срещна в Токио, сред ослепителното сияние на Гинза, под огромните неонови икони на новата ера: СОНИ, МАЦУШИТА, ТОШИБА, СБС…

Сред мигащото сияние на електронната джунгла те отново се привлякоха един към друг от онези концентрични кръгове на тайнственото си излъчване, които ги бяха свързвали като деца — мрачни, здрави и напоени с неповторим аромат.

И двамата се радваха на срещата, макар това трудно да личеше отстрани. Лицата им останаха абсолютно безизразни, всичко се преживяваше дълбоко в душите им. И всичко дойде на мястото си.

Така поне си мислеше Шизей.

Сенжин се нанесе в апартамента на близначката си, разположен в един от най-модерните квартали на града. Беше голям и просторен, претъпкан със западни мебели, тапицирани с луксозен, снежнобял плат. Докато пътуваха към жилището й в онази първа вечер, Сенжин видя три огромни рекламни плаката с лицето на Шизей. А после я видя и по телевизията, пееща с микрофон в ръка пред огромна тълпа екзалтирани младежи.