Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Пътят е двоен, едната му част е ритуалът, а другата — медитацията. Ритуални действия и медитативни мисли . И двете фокусират енергията, превръщат я в плътен лъч, който може да докосне мембраната на „кокоро“, да я накара да затрепти от вълнение, да й влияе… Двата пътя трябва да се използват непрекъснато. Колкото по-дълго правим това, толкова по силна ще трепти мембраната на „кокоро“, толкова по-голяма енергия ще се акумулира.

Върху лицето на Речния човек играеха светлините на огъня, изражението му сякаш се променяше с всеки отделен проблясък.

— Ще ви дам един пример… — добави той, очите му се затвориха, лицето му стана напълно безизразно.

Обладани от необичайната си дарба, близнаците веднага усетиха излъчването — съвсем близко до това, което някога Со Пенг бе усетил от майка си… То се изразяваше в широки и концентрични кръгове светлина, които някак бяха лишени от свойството да осветяват каквото и да било. Въздухът натежа, стана някак течен и осезаем. Звездите продължаваха да мигат над главите им, но близнаците имаха чувството, че светлината им изведнъж се сви и избледня.

После, неочаквано и рязко, звездите изчезнаха. Духна хладен и влажен ветрец, тежки дъждовни капки забарабаниха по земята. Миг по-късно изчезнаха, за появата им напомняше единствено огънят, който разгневено съскаше в мрака.

Речния човек отвори очи.

— Видяхте какво може да стори Кшира — промълви той.

— Ти направи облак — удивено промълви Сенжин.

— А сега небето пак е чисто — добави Шизей.

— Не съм направил облак — усмихна се Речния човек. — Това е извън възможностите на обикновените смъртни. Кшира иска да ни каже, че облаците винаги съществуват, дори и когато са невидими за окото. Те са част от природата, а тя е в постоянно движение. В постоянно! Облаците се сгъстяват и разпръскват, но винаги са тук, някъде над главите ни. Това важи и за всички останали неща в природата. Ето защо човек трябва да умее да концентрира необходимата енергия, да я насочи срещу мембраната на „кокоро“ и тогава действието му ще бъде възнаградено със съответната реакция.

Речния човек се изправи на крака.

— До този момент използвах единствено мисълта, за да натрупам необходимата енергия — каза той. — А вече знаете, че към това водят два пътя.

Изчезна в мрака и миг по-късно се появи отново. В ръката му помръдваше белка. Близнаците често бяха виждали тези животинки през лятото. Кафявата им козинка ясно се открояваше на фона на зелените храсталаци. Но сега беше зима и козинката на животинчето беше сребриста — дълга и топла. Беше много красиво животно.

То се мяташе изплашено в ръцете на сенсея, после изведнъж притихна. Рязко завъртане на палеца и показалеца на Речния човек беше пречупило врата му. Сенсеят извади малък нож и започна да дере кожата му. Не го правеше като ловците, които се стремяха да запазят кожата цяла, а просто я режеше на дълги и равни ивици. Движенията му бяха плавни и стилизирани, дори на децата стана ясно, че тук става въпрос за някакъв ритуал.

Кожата на белката падаше на тесни окървавени ивици, сенсеят ги вземаше и ги подреждаше като листенцата на някакво странно цвете. Сенжин и Шизей забелязаха, че очите му са почти плътно затворени, между клепачите се виждаше само една тънка бяла ивица. И разбраха, че медитацията е започнала, че енергията отново се фокусира.

Сега вече действаха и двете части на пътя към Кшира — ритуалното действие и медитативните разсъждения. Близнаците неволно потръпнаха, почувствали ясно първите пориви на вихрушката, огънала върховете на дърветата. В нощния въздух се понесоха откъснати листа, дървесните жаби рязко прекъснаха безкрайната си песен. Замлъкнаха и нощните насекоми — светулки, щурци, комари…

Нощта стана черна и непрогледна, сякаш под небосвода бе опънато огромно одеяло, което погълна светлината на звездите. Тихият ромон на реката се смеси с воя на влажния вятър, сякаш да подсили усещането за могъщото движение на природата.

В следващия миг точно над главите им тресна оглушителна, гръмотевица, близнаците уплашено подскочиха, земята тежко потръпна под краката им. Не видяха светкавица, но въпреки това гръмотевицата продължаваше да трещи — близка, могъща, заплашителна…

Физически почувстваха трептенето — сякаш някой блъскаше по изпънатата кожа на гигантски барабан. Вероятно именно това беше мембраната на „кокоро“, която им беше описал Речния човек. Цялата долина заехтя.