Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

За известно време нищо не се случваше. После шофьорската врата се отвори и на асфалта се появи фигурата на униформен полицай. Партньорът му остана в колата.

Брандинг спусна стъклото си. Полицаят, висок поне метър и деветдесет мъжага, спря на крачка от отвореното стъкло и погледна в колата. На очите му имаше огледални слънчеви очила и Брандинг неволно се запита как ли изглежда нощта през тях.

— Документите, моля — рече той.

— Сигурен съм, че не съм превишил скоростта, сержант — каза Брандинг.

Полицаят не отвърна нищо и той му подаде документите си. Направи му впечатление, че едрият мъж ги поема с лявата си ръка, а дясната стои върху бежовия кобур на служебния револвер.

Полицаят направи знак на партньора си, обърна се към Брандинг и каза:

— Страхувам се, че ще трябва да отворите багажника, сенаторе.

— Какво? — стреснато го изгледа Брандинг.

Полицаят се дръпна крачка назад:

— Моля, слезте от колата, сенаторе.

Брандинг слезе и се насочи към задната част на ягуара. Полицаят вървеше на крачка зад него. Насреща му се изправи вторият полицай, в ръката му се поклащаше къса пушка.

— Мога ли да попитам какво става? — нервно повиши глас Брандинг.

— Бъдете така добър да отворите багажника, сенаторе — обади се полицаят зад гърба му.

Брандинг се подчини. Вдигна капака и отстъпи крачка назад. Полицаят включи фенерчето си и го насочи във вътрешността на багажника. Нощният въздух натежа от неприятна сладникава миризма.

— Господи Исусе! — промълви ченгето.

Брандинг чу как двойният спусък на пушката изщрака в ръцете на втория полицай, приведе се напред и видя свитото на кълбо тяло в багажника. Изведнъж му прилоша. Лъчът на фенерчето се плъзгаше по окървавеното лице и разбития череп, по широко отворените очи на трупа, вперени в неизвестното. В съзнанието му отново прозвуча гласът на майка му: „Отклониш ли се от тясната пътечка, всичко хубаво и добро, което виждам у теб, ще повехне и умре.“

Пресвети Боже, аз познавам този човек, помисли той с помътено съзнание. В багажника лежеше Дейвид Брислинг, личният помощник на сенатора Дъглас Хау.

Високо в Ходака Никълъс щурмуваше непристъпната снага на Черния жандарм. Лицето му — брадясало и безумно, бе покрито с късчета лед. Преживяваше наяве кошмарите на своите сънища, отново и отново се ровеше в тръстиката, без да знае какво точно търси. Беше открил следи от стъпки в тинята, сънят се преплиташе с действителността, паметта му се подчиняваше на това, което долавяха сетивата му. Гласът, който беше чул, беше гласът на спомените. Но духът му бе толкова объркан, че той не можеше да различи думите, не можеше да разбере какво му казва този глас.

Прав беше Канзацу — не широ нинджа объркваше духа му, той бе по-скоро симптом на болестта. На практика Никълъс вече беше болен, когато танжинът го атакува, вече беше уязвим и слаб и всичко това се дължеше на широ нинджа.

Макар и попил в себе си основите на Акшара, той продължаваше да е широ нинджа. Това поне бе успял да разбере. Нито Канзацу, нито който и да било друг ще може да го излекува.

На практика лечение нямаше. Широ нинджа е такова душевно състояние, което може да се излекува единствено като бъде оставено само да се изтрие бавно и постепенно от душата му. Все пак чувстваше, че помни малко по-добре някогашните си умения в бойните изкуства.

— Широ нинджа е едно особено състояние — каза му една вечер Канзацу, доста след като бяха приключили с дневните упражнения. Пръстите му внимателно опипваха белега на тила му. — А това, в което се намираш ти, е съвсем различно.

— Но защо? — попита го Никълъс. — Нали основен симптом за присъствието на широ нинджа е загубата на паметта?

— Точно така — кимна Канзацу. — Но ти не си изгубил паметта си, а по-скоро не си в състояние да стигнеш до нея. Въпреки, че Акшара вече е започнал да лекува духа ти, паметта ти все още не може да се върне нито до нинджуцу, нито до „Гецумей но мичи“. От всичко това стигам до заключението, че заболяването ти е на органична основа.

— Искаш да кажеш, че неспособността ми да си спомням наученото някога, се дължи на физически недостатък? — погледна го с недоверие Никълъс.

— Да — кимна Канзацу. — Твърдо съм убеден, че нещо са ти направили по време на онази операция.

Хладни тръпки пробягнаха по гърба на Никълъс.

— Хирургът е срязал нещо, което не е трябвало да докосва, така ли? — попита той. Не можеше да понесе мисълта, че мозъкът му е безвъзвратно увреден.