Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Господи, колко електроника — каза момичето. — Надявам се да ни свърши добра работа… Сигурен ли си, че този вирус притежава чудотворните способности, които му приписваш?

— И повече! — отвърна уверено мъжкият глас. — РИНРИС, което ще рече „Ръчно изработен неразличим разбивач на интегрални схеми“ не е вирус, а сонда. Тя е в състояние да атакува софтуерни програми, защитени с антивирусни системи. На практика тя ги изяжда и ги принуждава да мутират. Колкото по-сложен шифър притежават защитните системи, толкова по-добре работи сондата. Вече ти казах, че РИНРИС е много сложен продукт, който все още се намира в експериментален стадий.

Плъха отново чу смеха на Килан.

— Слушам те и съм убедена, че си гений в своята лаборатория — каза тя. — Но в живота хич те няма. Когато за пръв път ми разказа за този вирус, ти нямаше никакво намерение да му намериш практическо приложение.

— Това е вярно — отвърна с оправдателен тон Негодника. — Но бях уведомен, че РИНРИС ще бъде използван изключително за специални задачи на японското правителство.

— А аз ти казах — майната му на правителството! — подхвърли Килан. — Казах ти: „Дай да го използваме частно, ще натрупаме огромно състояние.“ Знаеш ли колко западни компании са готови да дадат цялата си годишна печалба, за да се справят с конкуренцията? Господи, само американският пазар на този вирус ще ни направи милионери!

— Ако живеем достатъчно дълго — рече Негодника. — В което силно се съмнявам. Не съм убеден, че постъпваме правилно, Килан. Това е действителното състояние на нещата. А и РИНРИС все още не е достатъчно усъвършенстван.

— Действителното състояние! Чуй го, Господи! — възкликна нетърпеливо Килан. — Сега остава да започнем да обсъждаме как ще се оженим, ще направим куп деца и ще мислим единствено какви пелени и кремове да им купуваме! Ще бъдем мъртъвци! Ще бъдем нещо дори по-лошо — ще бъдем погребани от „ката“ — строгите правила за поведение на любимото ни общество!

— Пак революционни лозунги! — въздъхна Негодника. — Революциите са нещо прекрасно, но само на теория. Иначе не съществуват, просто ги няма! В цялата история на човечеството има само две революции, които са оставили някакви следи — Френската и Американската. Всичко останало — е пародия, обикновена смяна на една диктатура с друга. Не заслужават дори името революция.

Плъха пропускаше покрай ушите си приказките за разни революции, оставяше ги изцяло на апаратурата. Вниманието му бе концентрирано върху факта, че този изрусен пънкар, който очевидно е близък приятел на Килан Ороши, не само работи в „Накано Индъстриз“ — компанията на баща й, но и се занимава със създаването на опасен компютърен вирус. Точно от вида, който беше проникнал в информационното хранилище на „Сато Интернешънъл“. Възможно ли е това да е било изпробване именно на този РИНРИС? Плъха знаеше, че всеки ден в страната се създават хиляди най-различни вируси, но според Мики — специалиста, на когото бе дал дискетата със записа на проникването, тук ставаше въпрос за латентен вирус, а не за разрушител. Дали РИНРИС е такъв? Негодника го нарече „сонда“. Означава ли това, че тази сонда има способността да предава информация? Плъха все още не знаеше отговора. От друга страна, Негодника беше именно от онези гениални програмисти, за които беше споменала Мики в неотдавнашния им разговор.

Плъха имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг. Нанги и РИНРИС на този Негодник; Нанги и Икуза; Икуза и Кен Ороши; Кен Ороши, Икуза и Нанги; Икуза и Килан Ороши; Килан Ороши и Негодника. Очевидно в тези сложни и преплетени отношения съществуваше обща нишка, но той все не успяваше да я види и това го влудяваше. Знаеше, че е там и сърцето му развълнувано туптеше. Нанги не може да не я открие, рече си той. Сега най-важното е да му занесе събраната информация.

Беше толкова съсредоточен, че за миг не осъзна какво означава светлият правоъгълник, появил се на стената над главата му. После стреснато вдигна глава — това можеше да бъде само отражение от светлината на стълбището, което пък означаваше, че някой е отворил входната врата. Той беше абсолютно сигурен, че затвори след себе си.

Правоъгълникът се превърна в ромб, примигна и изчезна. Апартаментчето отново се осветяваше единствено от бледата светлина на луната. Но Плъха вече беше сигурен, че си им компания.

Не се помръдна, затаи дъх. Бавно смъкна слушалките от главата си, но остави магнетофона да работи и той продължи да записва разговора в съседния апартамент, залепил чувствителния микрофон за стената.