Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Томи почти не чуваше думите му. Нещо потрепна в дълбините на паметта й, тя се напрегна да го извади на повърхността, но то се изплъзна и изчезна.

В същия момент на вратата се почука. Томи протегна ръка и отвори. На прага се появи фигурата на собственика на „Силк Роуд“, зле осветеният коридор зад гърба му беше оживен, програмата очевидно беше свършила.

— Пак ли сте тук, детектив? — язвително попита той. — Аз мислех, че случаят е отдавна приключен. — Поклонът му тежеше от зле прикрита ирония. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Томи се дръпна и му направи знак да влезе. Собственикът се огледа внимателно, сякаш се опасяваше, че неканените гости могат да отмъкнат нещо. Беше кльощав тип с муцуна на язовец, неприятен дъх и още по-неприятни обноски.

Томи го намрази още като го зърна, последвалите контакти между двамата само усилиха нейната неприязън. Спряла очи върху напрегнатото му лице, тя изведнъж усети как нещо в главата й прещрака. Стори й се, че е пропуснала нещо важно в хода на своето разследване, нещо, което умишлено е било скрито от нея. Реши незабавно да се опита да го открие, възползвайки се от присъствието на Нанги.

— Искам да ви задам няколко въпроса — хладно процеди тя.

— Пак ли? — Язовецът потърка ръчички и кимна: — На ваше разположение… Само не мога да си представя какво още търсите след всичките тези месеци…

— Този господин се казва Танцан Нанги и е преподавател по психо-криминалистика в Тодай — рече Томи, без да обръща внимание на приказките му. Имаше предвид най-големия университет на Токио. — Случаят е прехвърлен в негови ръце. Професор Нанги разработи своя теория и би желал да я подложи на изпитание.

Изчака мазните очички на язовеца да напуснат лицето на Нанги и да се върнат върху нея, после зададе първия си въпрос:

— Откога сте шеф на „Силк Роуд“?

— От шест години — отвърна язовецът. — Но вие вече знаете това, детектив Язава.

— Искам и професорът да чуе — успокои го Томи. — И пак оттогава сте собственик на клуба, така ли?

— Не, купих го около година и половина по-късно. — Но и това ви е из…

— Как се сдобихте със средствата за покупката?

— Всичко това вече сме го минали, детектив — отвърна язовецът и ръцете му отново започнаха да се търкат една в друга. — Взех заем от една банка, към него прибавих активите от предишния си бизнес в областта на търговията…

— Колко време работи тук танцьорката Марико?

— Почти три години — отвърна язовецът, после се извърна към Нанги и продължи: — Беше тиха и старателна, всички я харесваха. Нито веднъж не пропусна представление, никога не се оплакваше. Собствената ми дъщеря ми създаваше далеч повече неприятности от Марико…

Тримата замълчаха и в тясната железобетонна клетка се възцари напрегната тишина. Помещението беше не по-голямо от стенен шкаф в богатски дом и приличаше по-скоро на гробница. Само приглушеният злокобен тътен на хилядократно усилената от електронните тонколони музика напомняше за мястото, на което бяха попаднали.

Томи усети, че не е в състояние да издържа повече на отчаянието, което обитаваше като злокобен дух тази гробница. Извърна се към язовеца и кратко промълви:

— Това беше всичко.

Язовецът смаяно я погледна.

— Мислех… По-скоро надявах се, че ще бъда запознат с теорията на професора… В края на краищата Марико беше моя служителка. Чувствах я като член на семейството…

Томи с мъка се удържа да не го зашлеви и хладно процеди:

— Ще ви повикаме, ако е необходимо. Нанги изчака да останат сами и я погледна:

— Каква беше тази история с професора от Тодай?

— Не съм сигурна — сви рамене Томи. — Някакво предчувствие. Вие останете тук и вижте какво още можете да откриете, а аз искам да обърна по-сериозно внимание на този язовец. Нещо не ми хареса лицето му в момента, в който ви зърна…

— Не сте ли го проверили? — попита Нанги.

— Проверихме го, но в полицейския компютър нямаше сведения за него. Все пак ще го подложа на един малък тест, просто заради реакцията му преди малко. Той е прост и почти примитивен, но може би ще донесе успех.

След тези думи Томи се измъкна от стаичката и веднага усети как някаква тежест пада от раменете й. Тръгна с бърза крачка през лабиринта от коридори — вече се ориентираше със същата лекота, с която го вършеха работещите тук момичета.

Спря пред вратата на язовеца и долепи ухо до нея. Но думкането на музиката в залата беше толкова силно, че не можете да долови абсолютно никакъв звук. Опита бравата, но вратата се оказа заключена. Беше й необходимо само късче картон, за да се справи с простата ключалка.