Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Кой уби Марико? — изръмжа тя и притисна язовеца в острите ръбове. Червената пелена стана по-гъста. Марико, ще го заловя! Пред очите й отново изплува сцената в килерчето. Сенжин я люби, тя дърпа вратовръзката, разкопчава яката му и започва да го целува по гърдите. Кожата на врата му е груба и грапава като шкурка, сякаш там стои белегът от наскоро зараснала рана. Рана около шията му!

Дорокусаят прибягва до особена техника, нещо като самообесване…

Господи, дорокусаят е началник в градската полиция, той е тайнственият танжин! Той ме прелъсти по всички правила на играта, той ми възложи следствието на извършено от самия него убийство, а после координираше действията ми! Той ме изпрати да следя действията на Никълъс Линеър, защото би било твърде подозрително да го върши сам. Той ме облада като животно на работното място — там, където дори една целувка между колеги означава огромен скандал. Той ме принуди да наруша всички общоприети правила на поведение, а и моите собствени. Той ме накара да се чувствам едновременно възвишена и поругана, той прибягна до мрачната си еротична магия да завладее духа и тялото ми, да се впие в мен, да ме използва отново и отново! А аз бях безсилна, съвсем като бедната Марико… Съзнанието й се размъти от унижение, гняв и страх.

— Кой уби Марико?

Господи, какво стори с мен! Протърканата кожа на врата му… Господи, какво е сторил и с нея!

Той беше в състояние да се превъплъщава както пожелае. Колко ли жени е унищожил по начина, по който унищожи Марико и мен? Колко, Божичко, колко?!

— Кой уби Марико?

— Омукае! — изкрещя най-сетне язовецът, в гласа му прозвуча странна смесица от ужас и облекчение. — Началникът на отдел Сенжин Омукае!

Когато Килан напусна сградата на Нипон Кейо, Плъха не се поколеба нито за миг. Веднага я последва, тъй като вече бе разбрал, че тя държи ключа към загадката и от нея зависи как ще бъде използвана събраната до този момент информация.

Нощта беше лунна и тиха, въздухът — необичайно чист след продължителните валежи, които бяха успели да отмият част от тежкия автомобилен смог. Плъха нямаше проблеми с проследяването й през града и тя го отведе в Асакуза, където се намираше „заешката дупка“ на Негодника.

Този път се беше погрижил вратата да не се затръшне под носа му. Проверката на Негодника бе довела до любопитното заключение, че той работи именно в научноизследователската лаборатория на „Накано Индъстриз“ и е близък приятел на Килан Ороши. Какво ли замислят двамата? Вече беше ясно, че Килан иска да работи именно в „Накано“, а не в банката Чиода, както бег казала на Икуза. Защо? Плъха бе твърдо решен да разбере това.

Прекоси входното антре и пое нагоре по стълбите. На етажа на Негодника имаше още едно малко апартаментче. Плъха избра първо стълбището и бързо откри общата стена между двете жилища. Отпусна се на колене и извади миниатюрното подслушвателно устройство. Нищо. Опря ръце на стената от железобетон и се замисли. В нея е вграден поне един тон арматурно желязо и това блокира излъчването, помисли си той.

Отдалечи се и застана на площадката. Пробва вратата на съседния апартамент първо е ушите си, а след това и с електронната апаратура. Тишина.

Справи се с ключалката точно за петнайсет секунди. Внимателно бутна вратата и се хлъзна през процепа. Тъмнина, напоена с миризмата на прясна мазилка и керосин. По голия бетонен под бяха пръснати строителни отпадъци, осветени ясно от луната, която надничаше през прозореца с вдигнати щори. Нямаше електричество, крушки също липсваха. Явно апартаментчето не беше довършено.

Плъха се залови за работа. Приклекна до стената и включи електронните си „уши“.

Гласът на Килан загърмя в слушалките ясно и отчетливо:

— … и ти казвам, че животът няма да е същият без теб, Негодник… Ти си единственият човек, който наистина ме разбира. Жените ме мразят, а мъжете искат да ми вдигат краката. С изключение на теб. Само ти имаш желание да слушаш това, което напира да излезе от устата ми.

— И едва след това да ти вдигна краката — обади се мъжки глас, несъмнено принадлежащ на онзи тип с платинената коса.

Килан се разсмя.

— Ти си единственият човек, който ме кара да се смея, знаеш ли това? — попита тя. — Това е дарба, не по-малка, от гениалните ти способности по отношение на компютрите.

И тук, както в офиса на „Нами“, Плъха старателно записваше всичко, сякаш историята на Килан щеше да му помогне да я хване и затвори като пеперуда в буркан.