Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Протегна напред левия си крак и промени ъгъла, под който се завърташе тялото му. Така завърши маневрата „Йо-наза“, с помощта на която огромното тяло на Кусунда Икуза трябваше да се озове на пода. В същия миг получи страхотен удар в слепоочието, олюля се и изгуби чувство за ориентация. Замахна сляпо с ножа, не улучи и безпомощно се завъртя.

После чу бръмченето във въздуха, очите му съвсем ясно обхванаха формата на желязната пръчка, която летеше със страхотна скорост към главата му. Направи опит да се отмести, но нещо с рефлексите му не беше наред.

Гръмотевичен удар, ярки звезди, мрак… Времето се люшна като пламъчето на тънка свещ, после утихна.

Сенжин докосна с длан корема на Джъстин и попита:

— Бременна си, нали?

Със същия успех би могъл да попита: „Мъртва си, нали?“ На практика Джъстин чу точно този въпрос, после изведнъж си даде сметка, че долавя единствено своя вътрешен глас.

— Господи! — отпусна се в ръцете му тя. — Излъгах!

Сенжин пусна коприненото въженце и внимателно я притисна към себе си. Държеше я като малка птичка с пречупено крило. Гледаше как жълтата и лепкава светлина на луната пада върху лицето й, как бавно и с методична последователност осветява неговите черти — първо загадъчните очи, после релефно изрязания нос, високите скули, пълните, полуразтворени устни, богатата, разпиляна в мрака коса, а под нея гърдите й — едри и живи, се надигаха и отпускаха в такт с развълнуваното й дишане. Лепкавата лунна светлина хвърляше пурпурни отблясъци наоколо, сред тях бавно се очертаха още две фигури, застанали на широката веранда. Удължени и странни, те приличаха на хора, но не бяха… Имаха криле, но не бяха и ангели…

Тази светлина беше изминала дълъг път, плъзгайки се в огромната пустош между звездите, произходът й бе праисторически, макар никой да не знае за историята на коя цивилизация може да става въпрос. Но Сенжин познаваше тази светлина, усещаше мощта й, родена сред огромната пустош на Вселената.

— През цялото време лъгах съпруга си, излъгах и теб, като ти казах, че отидох при Хони, защото се мразех. Всъщност, някога НАИСТИНА се мразех… Това поне е истина. Но не цялата, а само малка част от нея. Аз бях… как да се изразя, за да ме разбереш? Просто не исках да порасна. Страхувах се. Живеех с майка, която беше лишена от жизнени сили. Струваше ми се, че в момента, в който мама бе дала живот на мен и по-голямата ми сестра, тя се бе лишила не само от млякото си, но и от всички жизнени сокове…

— Беше пресушена, изсъхнала, лишена от жажда за живот. Ставайки майка, тя бе прехвърлила своята младост върху нас, а заедно с нея и вкуса си към живота. Беше преждевременно състарена, сбръчкана и вечно уморена, имаше хиляди болести — в главата, гърба и по цялото тяло. Това й пречеше да взема участие дори в най-делничните неща, които съставляват живота на едно семейство. Обикновено се хранеше в стаята си, вече окончателно отделена от спалнята на съпруга си. Твърдеше, че матраците се слягат под тежестта на тялото му и това води до болки в таза й. Болки, от които се буди всяка нощ.

— Рядко присъстваше на празненства или семейни срещи, не се появи нито на абитуриентските ни вечери, нито на празниците, с които ознаменувахме завършването на колежа. Вместо това изпрати две от доверените си прислужнички — сякаш искаше чрез количество да прикрие отсъствието си. Естествено, за погребения и въпрос не можеше да става — те бяха прекалено тежки от емоционална гледна точка. До самата си смърт тя не беше пристъпвала прага на болница. Имах чувството, че едновременно, с пресъхването на жизнените й сокове, тя губеше и чувството си за отговорност в живота.

— Ето това представляваше за мен зрялата възраст — Това ме очакваше с трупането на годините. Представяш ли си как съм се чувствала, когато си мислех, че и аз някога ще имам деца? В представите ми изникваше единствено образът на мама — болна, сбръчкана, обзета от болки и страдания, които два пъти по-възрастни от нея жени все още не бяха изпитвали…

— „Ти не си като майка си“, уверяваше ме Хони. Но това не беше достатъчно. Упорито се подготвях за живота на зрял човек, на майка. Никак не беше лесно, години наред се измъчвах… Пролях толкова сълзи, че никой не би повярвал. Най-сетне, бавно и постепенно, у мен започна да нараства увереността, че няма да бъда като нея. Но точно тогава дойдох тук, в Япония, заедно със съпруга си. Забременях, но дъщеричката ми умря. Преминах през всички страдания и чувство на вина, съвсем като възрастна. Бях горда от себе си. Превърнах се в опора за мъжа си в часовете на най-тежкото му изпитание.