Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Вдигна полата й, грубо разкъса бельото под нея. От широко разтворените очи на Джъстин започна да струи ужас, лицето й се изпълни с него така, както коритото на малко поточе се изпълва от проливните пролетни дъждове. Ужасът се процеждаше като пот от порите й, ноздрите му безпогрешно доловиха специфичната му миризма, устата му се напълни със слюнка.

Беше толкова възбуден, че почти не усещаше члена си. Той се беше вдървил, беше станал на камък… В съзнанието му нахлуха спомените за Хаха-сан, за сестра му… Образите им проблясваха, живи и реални като лицето на Джъстин.

Неговата сестра, неговото притежание…

Шнурът около шията на Джъстин продължаваше да се стяга, бялата кожа почервеня и започна да се подува, болката пулсираше в грозната рана, зейнала от протриването. Замаян от тази гледка, Сенжин почти припадна върху нея.

Дръпна още по-силно шнура, прекъсна напълно достъпа на кислород, главата й се люшна назад и очите й се извърнаха с бялото нагоре. В ъглите на устата й се появи пяна, бедрата й конвулсивно подскочиха нагоре и се залепиха за тялото му, за потрепващия връх на мъжката му възбуда.

Сенжин потъна в мощния прилив на желанието. Никога досега, нито веднъж в живота си не беше чувствал толкова ясно неговата могъща, всепоглъщаща сила. Почти изпаднал в делириум, той понечи да проникне в нея с целия огнен плам на невероятната възбуда, но изведнъж си спомни, че тази жена му е нужна по друг начин, нужна му е така, както някога му бе нужна Хаха-сан… Тялото му се сгърчи и горещата сперма започна да извира от него на отчаяни, конвулсивни тласъци…

Сенжин изръмжа като див звяр, главата му се отпусна на рамото й. Изхлипа и разпусна копринения шнур, който стягаше шията й. Виждаше не лицето на Джъстин, а Хаха-сан, после нейният образ бе изместен от лицето на сестра му… Всичко се размеси в съзнанието му, остана единствено чувството, че ги иска и трите. Чувство, заради което се мразеше…

После трите образа се разлепиха един от друг и бавно започнаха да се раздалечават. Сенжин се наведе и нежно целуна грозната, вече започнала да почернява рана, близна я с език, попи солта от кожата около нея и едва след това започна да я свързва с болката, която бе причинил на тази жена.

Ръцете му отново придържаха главата й, пръстите му нежно галеха разранената кожа.

— Трябва да ми кажеш — дрезгаво прошепна той. — Искам да зная какво е направил нинджата с изумрудите, които е взел от кутията… — После разбра, че Джъстин не е чула нито дума и залепи устни за ухото й: — Мисли за нинджата, мисли за съпруга си в залата за упражнения, мисли за кутията, която е в ръцете му… Ето, той държи изумрудите, виждаш ги да проблясват на светлината… Какво направи той след това? Кажи ми!

Клепачите на Джъстин потрепнаха, съзнанието й бе изцяло под могъщата упойка на Тао-тао.

— Започвам да си спомням… — прошепнаха напуканите й устни. — Нещо започвам да си спомням…

— Какво е то? — изкрещя Сенжин. — Какво? — Но още в следващата секунда разбра, че е рано, че тя все още не е готова да изхвърли отговора от мрачните дълбини на помътеното си съзнание.

Очите му се плъзнаха по бледото й лице, набраздено от солена пот, която проблясваше под бледите лъчи на луната.

Но скоро ще е готова, той бе уверен в това. Така я остави. Просната под лунните лъчи, временно свободна.

Облечена в модната рокля на Луи Феро, подарък от Дъглас Хау, Шизей се спусна по стълбите на къщата си зад Воксхол Роуд и се насочи към ягуара, паркиран отпред.

Зад волана седеше Брандинг. В работно време предпочиташе да използва услугите на шофьора си, докато сам работеше на задната седалка. Но след работно време шофираше сам, мощта и комфорта на личния автомобил му носеха неподправено удоволствие.

— Изглеждаш страхотно! — похвали я той, докато тя се плъзгаше на кожената седалка до него. — Ще се гордея с теб!

— Какво реши по отношение на Хау? — нервно попита Шизей. — А и за нас?

Брандинг се засмя и подкара колата в сгъстяващия се мрак на вашингтонската вечер.

— Сигурно си чувала за генерал Дикерсън — любимото кученце на Хау в Пентагона, нали? — запита той. — Джаф, джаф! Само преди двайсетина минути генералът му звъннал у дома и успял да го хване — още се обличал за приема. Работата е там, че един от моите хора умее страхотно да имитира гласа на генерала… Както и да е… Този, който се обадил, съобщил, че от института „Джонсън“ изтича важна информация и на Хау положително са му потекли лигите… Поведението на алчните хора не е трудно за предвиждане.