Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Липсваше ми — пристъпи към него Кисоко. — Сърцето ми иска… — отклони поглед, после тръсна глава: — О, не бива да се унижавам повече. Веднъж ми стига…

— Кисоко…

Тя вдигна ръка, сякаш за да му попречи да говори. Но в същия момент пръстите му стиснаха рамото й, в следващата секунда тялото й се притисна в неговото. Някога беше поискала да се оженят. Нанги не можеше да го стори, не можеше да си представи семеен живот… Нито с нея, нито с която и да било друга. Той беше от сравнително рядко срещащата се порода мъже, които предпочитат тишината и спокойствието на самотния живот. Беше убеден, че усложненията и трудностите на подобно съществуване са съвсем достатъчни, присъствието на жена в него би било непосилен товар.

Разбира се, имаше и моменти, в които горчиво съжаляваше за избрания път.

— Ако някога съм те унижил или наранил, положително съм сторил същото и със себе си — тихо промълви той.

От очите й се плъзнаха бистри сълзи.

— Господи, защо трябва да плача за теб? — запита тя, после тръсна глава: — Не, не плача за теб, не плача и за себе си… Сълзите ми са за любовта, за изгубената любов.

В годините на младостта беше преживяла голяма мъка — толкова беше успял да научи Нанги от откъслечните разговори, след като се бяха любили, от реакциите й в определени интимни ситуации… В едно обаче беше сигурен — тази мъка беше оставила дълбоки следи в душата на Кисоко, които щяха да присъстват там до края на живота й.

Според него тя беше постъпила изключително смело, търсейки повторна обич след провала в младостта си. Несъмнено беше сложил пръст в незараснала рана, но беше прекалено влюбен в нея, за да скрие истината. Разбира се, поведението, което избра, беше непростимо. Защото се беше показал хладен и равнодушен и това окончателно я съсипа. По онова време беше убеден, че резкият край е най-доброто решение. Започна да съжалява почти веднага, тъй като тя престана да му говори, а на обществени места просто му обръщаше гръб.

— Много те обичах, Кисоко — прошепна той, притиснал буза до нейната. — Но бях сигурен, че ако се оженим, тази любов бързо щеше да се превърне в горчиво разочарование. Просто така съм устроен — не мога да живея за двама, не търпя някой друг да взема решения вместо мен…

Пръстите й леко докоснаха врата му.

— Колко ли си бил самотен — прошепна, после се притисна до него и добави: — Също като мен…

— Ако бях отстъпил, щяхме да унищожим всичко, което ни беше скъпо… Така поне ни останаха спомените.

Тя затвори очи:

— Това трябваше да ми го кажеш преди години…

— Да — прошепна той.

Тя свали ръката си и се отдръпна. Сякаш искаше да му докаже, че може да стои на собствените си крака. Избърса очите си и се усмихна:

— Странно, когато човек плаче, сякаш ослепява…

После го изведе навън, в облицования с черешова ламперия коридор. Той установи, че все още се вълнува от близостта й, не знаеше до какво ще доведе това. До тихо пристанище или до бурните вълни на открития океан.

Отново му направи впечатление тишината в този дом, изолиран по невероятен начин от бурния живот, който кипеше отвъд стените му. Запита се дали Оками не е тук, после реши, че е по-добре да го няма. Мястото беше прекалено очевидно за скривалище, враговете му положително биха го потърсили тук. А представата, че Кисоко може да се намира в опасност, го накара да потръпне. После започна да се успокоява. Тя никога не беше проявявала интерес към делата на брат си, нямаше причини да се е променила точно сега…

Бавно осъзна болката, която се беше загнездила в тялото му. Сякаш беше скъсал мускул или някоя става се беше разместила. Беше остра, но не само физическа. Изведнъж му се прииска да е седнал пред чаша горещ чай и чиния с добре сварен ориз, а на масата пред него да е разтворено списание. Само така можеше да се отърве от непоносимата болка причинена от отдавнашната раздяла, все още твърде жива в душата му.

— Събра ни моето любопитство — промълви той, когато спряха в антрето. — Не мога да се отърва от чувството, че така ни е било писано…

Кисоко вдигна глава:

— Все още ли живееш на същото място?

— Да.

— Помня градинката отзад… Още ли обичаш да се грижиш за онзи клен?

— Страхувам се, че тази страст ще съществува до края на живота ми…

Блестящите й очи се заковаха в неговите:

— Преди пет години засадих същото дръвче и тук… То има отчаяна нужда от грижите на човек като теб.

— Съжалявам, но той не е тук.

— А къде е?