Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— От документи — отвърна Кроукър. — Заминаваме за Токио.

— За Токио ли?

— Да, нашият човек е там — предаде му данните за полета и приключи: — Просто трябва да направиш необходимото.

— В рамките на три часа ще получиш всичко необходимо в хотела, по специален пратеник — отвърна Лилехамър. — Нали оттам се обаждаш?

— Аха — изръмжа Кроукър. — И още нещо, приятел… Трябва да те видя на летището, няколко минути преди полета.

— Разбрано.

Остави слушалката и едва тогава усети потта върху лицето си. Край, връщане назад няма , рече си той. После се извърна към Маргарет, която мълчаливо го наблюдаваше.

По колко начина ще се опита да ни прецака? — попита тя.

— Надявам се, че няма да му дадем дори да се опита — отвърна Кроукър и побърза да се приближи до нея, сякаш заразен от контакта си с телефонната слушалка. Тя вдигна ръка и отметна кичур коса от челото си. Колко прост и все пак чисто неин жест, помисли си той.

Мълчаха дълго, после той се размърда и тихо попита:

— Какво има между теб и Фейт?

— Не знаеш нищо за нея — хладно отсече тя. — Затова нямаш право да ми задаваш подобни въпроси.

— Не мислиш ли, че нашите отношения ми дават това право?

Маргарет вдигна глава да го погледне, понечи да каже нещо, но после се отказа. Улицата зад гърба й беше широка и пуста, вятърът тъжно виеше около мрачните правоъгълници на сградите, издигнати в памет на нещо отдавна забравено, превърнали се в убежище на митични чудовища…

Раменете й изведнъж се разтресоха, той помисли, че отново плаче. Но рязкото поемане на дъх доказа обратното — тя се смееше.

— Май Господ ме наказва за всички грехове, при това по особено комичен начин… Омъжена съм за жалък сицилианец, когото трябва да търпя Бог знае докога; длъжна съм да върша работата на брат си под негово прикритие, а едновременно с това съм безнадеждно влюбена в едно бивше ченге, което работи за ФБР… — смехът й стана доста горчив: — Е, какво ще стане с мен?

Какво би могъл да й отговори Кроукър? Какъв отговор желае самият той?

Животът е пълен с неправилни избори и погрешни решения, много му се искаше този път да е различно. Изборът да бъде ясен и осъзнат, рисковете — също. Но как може да бъде сигурен? Отговорът на този въпрос беше прост: няма начини толкоз!

Ръцете й се стегнаха около врата му, устните й се впиха в неговите. Бяха солени и той едва сега разбра, че беше плакала. Тихо и мълчаливо, също както в конюшнята на Фейт…

— Искаш да знаеш какви са отношенията между мен и мащехата ми, така ли? — тихо прошепна тя, когато най-сетне откъсна устните си. — Добре, ще ти кажа… Подозирам я. В какво ли? В това, което за нея е било просто едно делово решение и нищо повече. Когато татко се разболя, не беше в състояние вече да ръководи бизнеса и се превърна в бреме, тя го е убила!

Кроукър мълчаливо я гледаше, ударите на сърцето й бяха толкова силни, че ги усещаше като свои.

— Убила… — промълви той. Безброй пъти беше използвал тази дума, беше сигурен, че знае точното й значение, но сега изведнъж му се стори, че я чува за пръв път. — Искаш да кажеш, че е извършила предумишлено убийство?

— Точно така.

— Имаш ли доказателства?

Детективът си остава винаги детектив — усмихна се през сълзи Маргарет.

— Извинявай, но така съм устроен…

— Някой ден сигурно ще бъда много доволна, ако опознаеш моята мащеха…

От особения начин, по който го каза, Кроукър разбра, че това наистина ще стане.

Стиснал я в прегръдката си, той вече не можеше да си представи живота без нея. Съзнаваше, че това е опасна илюзия, но не можеше да се отърве от нея.

— Притисни ме! — прошепна тя и косата й погали бузата му.

Той се подчини, ноздрите му потръпнаха от аромата на тялото й. Навън просъскаха автомобилни гуми. Веднъж, втори път… После улицата отново опустя, въздухът натежа от заплашителна тишина.

Мишки прескачаха железопътните релси. Нанги лежеше в мрака и мислеше. Сейко и Гоей.

Предадени у дома, предадени в чужбина. Господ да им е на помощ с Никълъс!

Мишките продължаваха да тичат, той насочи вниманието си към звуците, долитащи иззад тънките стени на капсулата и правеше опит да ги разбере. Напомняха му за детството. Около къщата им беше пълно с мишки, те постоянно притичваха през релсите, които се извиваха току покрай прага. В тъмнината тези звуци продължаваха да бъдат неразбираеми. Първия път му заприличаха на пропукване на стар радиоапарат, втория — на далечни локомотивни свирки.