Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Звуците оттатък стените на капсулата избухваха като снопчета ослепителна енергия, после затихваха. Голяма част от подвижните офиси бяха пусти по това време на нощта. Нанги намести слушалката на електронното устройство и продължи да чака. Пръстите му несъзнателно разтъркваха сакатия крак, сякаш искаха да засилят кръвообращението в него. В ноздрите му имаше единствено миризма на прах и отдавна неизползвана офис техника. Наложи му се да ги стисне, за да не кихне.

Каква ирония на съдбата, мислеше си той. Направил толкова много за Япония и САЩ, Никълъс получаваше в замяна само едно — страх от страна на японците и омраза от страна на американците. Без него „Сато Интернешънъл“ положително нямаше да бъде това, което е — една от трите водещи компании на 90-те години в областта на електрониката и телекомуникациите. Но сега всичко това беше поставено на карта. От недвусмислените заплахи на министър Ушиба и особено от материалите на Гоунт ставаше ясно, че под заплаха е самото съществуване на компанията.

Крадецът на технологията „Чи“ трябва да бъде разкрит. Главен виновник за сегашното състояние на нещата несъмнено е Винсънт Тин, но той вече си получи заслуженото. Вероятно убийството му е дело на някой от многобройните му врагове. Нанги имаше късмета да познава един от най-добрите частни детективи на Япония, човекът прие да замине за Сайгон и да открие всичко свързано с това убийство. Междувременно дейността на филиала в Сайгон беше блокирана, трябваше да бъде намерен подходящ заместник на Тин. Беше казал истината на Кисоко — най-вероятната кандидатура за този пост наистина беше Сейко.

Но Сейко беше работила в комбина с Тин, срещу интересите на компанията.

Електронните смущения оттатък стената на капсулата продължаваха да изпълват слушалките. Част от съзнанието на Нанги ги следеше с неотклонно внимание, очите му се насочиха към светещия циферблат на хронометъра на китката му. Започна да пресмята, нещо в последователността на тези шумове му беше познато. Напрегна паметта си. Да, точно така… Телеметрия. С нейна помощ кодираните съобщения, най-често факсове, излитат в ефира… Опря длан на стената и усети леките вибрации. Един юмрук й стига , помисли си той.

Кой ли е наемателят на съседната капсула? Не е Гоей. Той остана в кулата само няколко минути и си отиде. Мишките започнаха да прескачат релсите точно седем минути след неговото напускане.

Нанги свали слушалките и се отдръпна от стената. Изправи се на крака с цената на известни усилия, отвори вратата и излезе, без да обръща внимание на болките в крака. Не забрави да заключи зад гърба си, въздъхна и бавно тръгна по тесния коридор, осветен от слаба луминесцентна тръба. Спря пред вратата на офиса, от който беше излязъл Гоей, и надяна тънки кожени ръкавици. Ясно долавяше ударите на сърцето си. Направи няколко вдишвания и издишвания, пулсът му се върна в границите на нормалното. Измъкна стоманен инструмент е особена форма, закривеният му връх потъна в ключалката на желязната врата. Бавно и търпеливо започна да опипва нарезите на бравата, другата му ръка придържаше топката на вратата и очакваше момента, в който съпротивата й ще изчезне.

Той настъпи сравнително бързо, вратата се открехна. Коридорчето се изпълни с шума на телеметричната апаратура. Нанги се плъзна в капсулата и внимателно затвори след себе си.

Притесненията му се оказаха излишни, малкият офис беше пуст. Всъщност това едва ли можеше да се нарече офис. Вътре нямаше абсолютно нищо, с изключение на факсов апарат и телефон, включени поотделно.

Нанги се приведе над факса и издърпа снопчето листове от подаващото устройство. Бяха абсолютно чисти. Поднесе ги под светлината на настолната лампа и едва тогава видя тънките метални нишки, прорязващи хартията като фина паяжина.

Шифър.

Сгъна листовете и ги пъхна в джоба си. Очите му останаха заковани в машината.

Мишките приключиха с прескачането на релсите. Факсът замлъкна.

Камбанният звън идваше някъде отдалеч, извън затвореното пространство на цеха за роботи. В полумрака проблясваха ослепителните слънца на заваръчните апарати, корпусите на полуготовите елементи се очертаваха в синкави кръгове, после отново изчезваха. Студеният огън бавно проникваше през спуснатите клепачи и го връщаше в действителността.

Но Никълъс не отвори очи. Продължаваше да диша дълбоко и равномерно, нищо не показваше, че мозъкът му започва да се освобождава от комата.