Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Зная.

Нанги се огледа е пресилено оживление.

— Къщата ви е чудесна.

— Мама я получи в наследство.

В гласа на Кен се долови притаен гняв и Нанги учудено го погледна.

— Имала е късмет… — промърмори.

— Така ли мислите?

Нанги се притесняваше от голямото разстояние помежду им. Стана и с куцукане се приближи към инвалидната количка.

— Не зная, просто исках да кажа, че…

Нещо ставаше с лицето на Кен. Той хвърли един изпълнен с любопитство поглед към Нанги, сякаш изведнъж беше открил, че срещу него стои човек от друга раса, а може би и от друг пол. Не пропусна да отбележи и тежкото му накуцване.

— Мама никога не ми е говорила за това… — посочи бастуна той. — Много ли ви боли?

— Понякога — отвърна Нанги, доволен от начина, по който младият мъж смени темата на разговора.

— Обикновено се понася…

Кен се замисли върху отговора, после рязко вдигна глава:

— Знаете ли, много често съм ви сънувал… Да, наистина беше така. Бях убеден, че ви мразя, но сега ви гледам и не мога да усетя това чувство в душата си…

— Много благородно от ваша страна — отвърна Нанги. — Признавам, че съм наранявал майка ви, но никога не съм преставал да я обичам.

— Сигурно — сви рамене Кен. — Вие сте вторият мъж в живота й, който е успял да я нарани… Вероятно точно толкова несъзнателно, колкото и първият… — сви рамене, мускулите под тънкото поло помръднаха като живи: — Карма… Нали така, Нанги-сан? Мама очевидно е имала способността да предизвиква определени реакции у мъжете и никой нищо не е можел да стори… — очите му се затвориха — Тя все още е толкова красива! — клепачите му потрепнаха, кафявите очи отново се забиха в лицето на Нанги: — Искам да ви покажа нещо.

Нанги кимна и двамата напуснаха библиотеката. Кен спря пред модерна врата до стълбището, някак не на място в тази къща. Озоваха се в кабинката на малък асансьор, пръстът на младежа натисна бутонче, върху което беше изписана цифрата три.

Асансьорът спря, Кен отвори вратата и го поведе по дълъг коридор. Подът беше застлан с килим, тапетите на стените бяха изпъстрени със сложна плетеница от лози, между които надничаха божури, големи колкото човешка глава. Въздухът беше напоен с миризма на стомана и машинно масло.

Кен отвори вратата в дъното и вкара количката, Нанги го последва. Озоваха се в „дожо“ — салон за подготовка по бойни изкуства. Прозорци липсваха, осветлението идваше от голям полилей в центъра на високия таван. Подредена по четирите стени на височината на хълбока на човек с нормална височина, тук беше събрана изумителна колекция от хладни оръжия. Нанги никога в живота си не беше виждал подобно нещо. „Дай-катана“ с огромни размери — традиционното самурайско оръжие, беше окачена редом с поредица от различни видове „катани“ и „вакизаши“ — дългите двуостри ками, които освен за близък бой се използват и за „сепуку“ — ритуалното самоубийство на благородниците. До тях бяха окачени антични щитове с изострени като бръснач ръбове, „манрики гусари“ — специални вериги с бодливи топки накрая, всички видове „шурикен“ — малките извити ножчета за хвърляне, използвани най-често от нинджите…

Кен прекара количката си до ръба на татамито и каза:

— Мисля, че ще оцените колекцията ми — каза той. — Някои екземпляри са произведени в началото на XVI век…

Нанги си даде сметка, че количката не може да премине през татамито и понечи да каже, че не се интересува от бойни оръжия. Въздържа се само защото подозираше, че Кен ще приеме подобен отговор като лична обида.

Младежът ловко извъртя тялото си и напусна количката. Нанги гледаше с любопитство и ужас как безчувствените му крака се подгъват на татамито, а ръцете започват да го оттласкват напред. Последва пълзящия Кен, като куцаше по-силно от обикновено.

Кен спря пред стената, на която бяха окачени катаните в ножници от лакирана кожа, кафявите му очи започнаха да ги оглеждат една по една. Избра най-крайната, откачи я и нежно измъкна блестящото острие. Стоманата беше така майсторски наточена, че острието не можеше да се види с просто око, а приличаше по-скоро на струя светлина, флуидна и изменчива…

— Много странно — промълви младежът. — Когато бях здрав, дори през ум не ми минаваше за оръжия… Едва после те започнаха да значат нещо в живота ми…

Внимателно върна катаната в ножницата и я подаде на Нанги. Той я разгледа с вниманието, с което музейните експерти оценяват най-скъпите екземпляри в колекцията си.