Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Да? — попита тя, без да разтваря докрай масивната врата.

Нанги любезно се поклони и й подаде една от десетките различни визитни картички, които винаги държеше на свое разположение. Този навик беше придобил преди много години, постепенно той беше станал част от съществуването му. Защото беше разбрал, че човек получава максимум информация, когато се представя за друг.

Много странно, въздъхна в себе си Нанги, докато чакаше реакцията на младата жена. Това, което хората за нищо на света не биха споделили с президента на една от най-могъщите компании в страната, те небрежно подхвърляха на търговеца на готови храни, строителния инженер или майстора в стоманодобивен завод. Просто на всеки, към когото можеха да изпитват известна доза пренебрежение…

Тази сутрин той беше Сейзо Абе — служител от Министерството на строежите, тръгнал на проверка по жилищни сгради с над двадесетгодишен живот. Тази легенда беше много удобна, почти винаги му осигуряваше достъп до вътрешността на набелязаната къща.

Поканиха го в малко кръгло антре с тежък полилей на тавана и извито стълбище в далечния край. Преобладаващите цветове бяха наситенокафяво и тъмнозелено. Върху мраморна поставка имаше ваза със свежи цветя, очевидно отгледани в парник. Младата жена пое обувките му и го поведе по коридор, облицован с ламперия от черешово дърво. Една от вратите вдясно беше отворена, Нанги успя да види високи рафтове е книги и масивен полилей — копие на онзи в антрето.

Младата жена му направи знак да влезе. Подът беше застлан е дебел, ръчно тъкан персийски килим. Вляво имаше диван и два тапицирани стола, в стъклен шкаф на отсрещната стена беше изложена великолепно запазена самурайска броня, нейното производство датираше някъде от началото на XVII век. Шкафът беше поставен редом с изящен френски секретер, очевидно така, че да се вижда добре от човека, който би седнал зад масивното писалище до прозореца.

Останал сам, Нанги се огледа. Това очевидно беше кабинет на ерудиран и изключително подреден човек.

— От картичката ти разбирам, че си сменил професията — обади се мек и приятен женски глас зад гърба му.

Той стреснато се обърна:

— Моля?

— При това не към добро…

Той се наведе напред, челото му се сбърчи. Познаваше този глас, макар да беше сигурен, че не го е чувал от години.

— Е, какво чакаш? — продължи гласът. — Чаят е готов…

Нанги закуцука към тапицираните столове с високи облегалки. Видя жената, едва когато заобиколи единия от — тях. Беше дребна, с благородна осанка и болезнено бяла кожа. Очите й бяха черни и полегати, изпълнени с ослепителен блясък. Можеше да каже, че е надхвърлила седемдесетте, само защото наистина я познаваше.

— Кисоко! — смаяно прошепна той. — Ти си последният човек на света, когото съм очаквал да заваря тук!

— Отдавна съм разбрала, че светът около нас често прилича на онзи, който е описан в „Алиса в страната на чудесата“ — отвърна жената, коприненият, обсипан с бродерии ръкав на кимоното й тихо прошумоля. Горната част на дрехата беше покрита с изящно избродирани вишневи цветчета в розов, бял и коралов цвят, самата материя беше тъмносиня коприна.

Беше успяла да задържи цялата привлекателност, която притежаваше преди десет години, Нанги неволно усети как го обзема онова странно желание за близост, което беше изпитал при първата им среща. Тогава мечтаеше да я познава млада, да може да се наслади с пълна сила на сочните, леко извити в неизказано обещание устни, на сияйните очи, на икономичните, натежали от грациозност движения на малкото стегнато тяло… Най-силно обаче го беше привличало привидното безгрижие, изписано върху това забележително лице. Безгрижие, зад което се криеше благословията… Отпуснат в леглото си в ранните утринни часове, той често си я представяше като католическа послушница… Една фантазия, скрита под дълбоката секретност на годините, и вероятно именно затова още по-приятна…

— Кисоко — промълви той, леко замаян от потока на спомените. — Научих, че Микио Оками е изчезнал. Знаеш ли нещо за тази загадка?

Черните очи, блестящи като скъпоценни камъни, бавно се спряха на лицето му.

— Нямам никакви новини за брат си — спокойно отвърна тя. — Ако искаш, седни, чаят ще бъде готов след секунда…

Той се отпусна на стола вляво и загледа като омагьосан деликатните движения на ръцете и. Тя проговори едва когато изпиха по една пълна чаша е ароматичен зелен чай.

— Не зная дали брат ми е жив или мъртъв, зная само едно — враговете му започнаха да действат. Не мога да предскажа какво ще стане оттук нататък…