Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Но защо не съм търсел мама , запита се До Дук сред приглушените звуци на автоматизираното производство. Защо отивах при Французина? Заби поглед в собственото си лице, залепено за главата на Никълъс, въздъхна и зададе последния, най-важен въпрос: Защо убих единствения човек, който ми предлагаше…

Обърна гръб на жертвата си, сграбчи стоманените пръти на решетката и заби глава в нея. Пред очите му изскочиха ослепителни искри.

Нима можеше да произнесе тази дума? Дори пред себе си? Нима приказката за младия селянин и съпругата му наистина ще се окаже вярна? Нима животът му, изпълнен с кръв и насилие, в крайна сметка ще докаже нейната правота?

Любовта е смърт.

Да, но той обича Маргарет.

Ето, произнесе тази дума. Значи е обречен. От гърлото му се изтръгна горчиво стенание.

Механичният живот продължаваше неумолимия си ход оттатък стоманените решетки на килията. Оформяха се цилиндрични, плъзгави от машинно масло тела, към тях се прикачаха предварително изпробвани електронни компоненти. Инфрачервени очи се втренчваха в безкрайността, погледите им прекосяваха границите на време и пространство и достигаха до една друга действителност. Мрачна, но чиста и спокойна. Напълно освободена от болка и ужас. И най-вече от любов.

А Никълъс, дано душата му потъне в ада, продължаваше да лежи в безсъзнание, нехаещ за ужаса в сърцето на До Дук, за неспособността му да прогони образа на Маргарет от въображението си. Подобно на мъртвата съпруга на онзи млад фермер, този образ отказваше да се стопи, върху него не действаха нито времето, нито разстоянието… Маргарет го стискаше здраво в ноктите си, разкъсваше тайнственото було на миналото, разглеждаше греховете му като музейни експонати и все пак го обичаше…

Това беше непоносимо.

Отметна главата си назад, от устата му се откъсна дрезгав вик, изпълнен с животинска мъка и дълбоко отчаяние. Стоманените слуги продължаваха да се раждат оттатък решетката в последователност, която влудяваше.

Сграбчи раменете на Никълъс и се опита да го върне в съзнание. Разтърсването не помогна и той заби зъби дълбоко в рамото му. Никълъс се раздвижи, очите му се отвориха, сапфирената светлина в тях потрепна и сякаш се сви.

— Събуди се! — изръмжа До Дук. — Време е да умреш!

— Ах, това копеле Мънч!

Лилехамър ядосано въздъхна:

— Запазете гнева си за някой, който може да го изпита.

Лилехамър с усилие потисна тръпката, която се канеше да разтърси тялото му. Климатичната инсталация работеше на максимален режим, в помещението цареше арктически мраз. По време на тези разговори устните му неизбежно посиняваха, а в душата му се промъкваше копнеж за влагата и жегата на Югоизточна Азия.

Червената кралица се облегна в стола на колелца, придърпа кръглите копчета на ръкавелите на няколко сантиметра от ръкавите на кашмирения си блейзър.

— Отдавна не съм натискал спусъка на истинско бойно оръжие — промърмори. — Я кажете, хубаво ли беше?

По дяволите, в тоя студ дори дъхът им се вижда, въздъхна в себе си Лилехамър. Образите им се отразяваха в многобройни никелирани повърхности, сякаш се намираха в морга.

— Божествено! — промърмори на глас той.

— Обзаложих се със себе си, че точно това ще отговорите — усмихна се Червената кралица.

Бюро, столове, работна лампа — всичко от неръждаема стомана. Шкафовете за книги и кантонерките също. Плюс бели стени — толкова ослепителни, че зъбите на Лилехамър изтръпваха. А може би изтръпваха от това, което ставаше вътре в него. Вече от доста време спеше най-много по, час, огромното напрежение от провеждането на операция, която началството не само не одобряваше, но и категорично забраняваше, изсмукваше всичките му психически сили.

— Ако бяхте изчакали…

— Какво? — приведе се напред Лилехамър.

Червената кралица го погледна право в очите.

— Ако бяхте изчакали, бихте могли да премахнете и двамата.

— Ако бях изчакал, щях да изпусна Мънч. Нещо го правеше плашлив. Тридесет секунди повече и щеше да изчезне. Знаете какви са хората като него — потъне ли веднъж, с нищо не можеш да го изчегърташ. По този начин бях сигурен, че ще бъде неутрализиран…

— Не обичам неизпипаните работи — промърмори онзи. — А тази е точно такава. Какво, по дяволите, са правили снощи двама от вашите хора в жилището на Рената Лоти?

— Колко души бяхте пуснали след тях?

— Само един, при това назначен от вас — изсмя се Червената кралица. — Знаете ли, не искам да кажа, че сте изгубили доверието ми, но… Просто не разбирам как същество като До Дук може да ви влезе толкова дълбоко под кожата!