Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Нуждата му от нея беше по-силна от страстта, от плътското желание. Влудяващото чувство на отделеност от човешкия род постепенно отстъпваше място на нещо далеч по-опасно: нарастващата увереност, че без нея не може да съществува, не може дори да диша…

Беше крайно време да се отдалечи от огледалото. Стана, с върховно усилие на волята прогони от душата си аромата на Маргарет, закрачи с вдървени крака към металната клетка, която беше изградил в един от цеховете на фабриката за роботи.

В момента, в който отключи металната врата и пристъпи прага, в главата му нахлуха обърканите видения, проблясващи в съзнанието на Никълъс.

Включи халогенните прожектори, насочи ги в лицето на Никълъс, после му зашлеви два силни плесника. Няма нищо чудно, че сънува разпокъсани видения, рече си той. Токсините, които му беше инжектирал в Париж, бяха достатъчни да повалят дори бик. Нямаше обаче друг избор — душевните сили и специалните умения на този човек бяха толкова всеобхватни, че не можеше да рискува. По-добре прекомерно силна, отколкото слаба доза опиати…

Докосна челото и страните му, проверявайки как е прилепнала маската. Възможностите на съвременните компютри бяха наистина смайващи. Захранени със серия от триизмерни холографски снимки, те обработваха изображението чрез сложна комбинация от нули и единици, после го прехвърляха на специалния софтуер и оттам се появяваше съвършено автентично копие на оригинала. От него се изработваше маската, родила се в електронния мозък по начина, по който вероятно Атина се е появила от мозъка на Зевс…

Прилепването беше безупречно, специалните компоненти на лепилото държаха отлично. Всичко си беше тук — пори, корени на косъмчета, ситни бенчици, безупречно оцветяване… Повърхността на маската беше толкова истинска, че дори любовница не би открила фалшификацията. С нея човек може да се къпе и плува, да прави любов. Единственото условие е да не прониква въздух в специалния микроскопичен отвор, който служеше като запечатваща пломба.

Клепачите на Никълъс потрепнаха, очите му започнаха да се избистрят. До Дук постави огледалото така, че пленникът да вижда собственото си лице.

В момента, в който тъмните очи на Никълъс се спряха върху лицето му, До Дук изпита остър пристъп на световъртеж, успя да се задържи на крака само защото навреме впи пръсти в бицепсите на пленника. В ноздрите го удари миризмата на Маргарет, сякаш изведнъж тя се бе превърнала в кон, а той бе заровил глава в гривата му. Пред очите му се появи фигурата й, той стисна зъби и напрегна всичките си душевни сили. Дисциплината, на която го бе учил Ао, успя да му помогне да я привърже здраво към един от дебелите колове на самоконтрола, забити завинаги в съзнанието му. Ако в този момент някой го бе пронизал с нож в гърдите, болката едва ли би била по-силна. Чувстваше се като прокажен, който наднича в огледалото и открива, че се е превърнал в разкапан, но все още жив труп…

Обзет от пристъп на агония, той проговори с гласа на Никълъс:

— Вече разбра, че си жив, сега е време да разбереш и в чия кожа си влязъл! — отстъпи крачка встрани, за да му позволи да види създадената от компютъра маска. Онзи подскочи така, сякаш до тестисите му опряха оголени проводници. Ръцете му се впиха една в друга, мускулите окаменяха в спазъм. Това му позволи да се върне в действителността, да се увери, че има някакво място във Вселената — допреди миг една огромна черна дупка…

До Дук се наведе над него:

— Виж в какво си се превърнал! — прошепна той, гласът му прозвуча остро като крясък на ястреб над задрямалата гора. — Можеш ли да повярваш? Да, можеш… Ти си се превърнал в мен, а аз — в теб!

По кожата на Никълъс избиха ситни капчици пот, До Дук ги докосна с върха на пръстите си, ноздрите му потръпнаха от удоволствие. Допрял ухо до гърдите на врага си, той чуваше как сърцето му пърха като птичка, попаднала в стъклен кафез. Този звук го стопли, имаше чувството, че костите му се разкършват под лъчите на пролетното слънце, най-сетне пробило студената сивота на зимата…

После Никълъс отново припадна и До Дук остана насаме с роботите. Черното мастило на спомените се топеше като пролетен сняг, образът на Маргарет се надвесваше над него с невероятна сила, душата му се изпълваше с вцепенение.

Спомни си една приказка, която беше чувал от майка си, още като съвсем малко момче. Млад селянин срещнал момичето на своите мечти в едно съседно селце. Било сираче, но невероятно красиво. Оженили се и заживели радостно и спокойно. За съжаление щастието им било кратко — през зимата момичето се разболяло и въпреки усилията на мъжа си, който направил всичко възможно да го спаси, починало. Той я погребал под едно от вишневите дръвчета пред дома си, голите му клони тъжно се поклащали под сивото небе.