Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Така е — кимна Кроукър, спомни си за Никълъс и добави: — Имам един приятел, който притежава подобен контрол над тялото си…

Рената беше престанала да гали коня и го наблюдаваше с неприкрит интерес.

— Как се казва този човек? — остро попита той.

— Използва много имена — поклати глава тя. — Чакайте да видим… В родината си е бил известен с две — Доналд Трък и Робърт Ашуко…

РОБЪРТ! Кроукър стрелна с поглед Маргарет, но главата й беше отпусната на гърдите, а лицето й — скрито под кичури коса.

— Майка му е била виетнамка и го е кръстила До Дук — леко потръпна Рената. — Напуснал Сайгон, след като убил работодателя си — някакъв френски трафикант на оръжие, който малко или много помогнал да го отгледат… Тогава приел японското фамилно име Фуджиру, един Бог знае как всъщност се казва… Баща му е неизвестен, До Дук решил, че е японец, и толкоз…

Кроукър се замисли, информацията беше обилна и зашеметяваща.

— Мога ли да ви запитам откъде знаете толкова много неща за този човек? — вдигна глава той.

— Във Виетнам е бил близък с Майкъл Леонфорте — отвърна Рената. — Двамата са се занимавали с много лош бизнес там, в компанията име имало и трети — някакъв тип на име Рок… — вдигна ръка, за да изпревари следващия му въпрос: — Моля, не ме питайте откъде получавам информацията си за фамилията Леонфорте.

— Но вие сама казахте, че знаете кой съм — възрази Кроукър. — Уверихте се, че Маргарет достатъчно ми вярва, иначе идва ли би ме довела тук…

— Съвършено вярно, мистър Кроукър — кимна Рената. — Но докладвате на Уилям Джъстин Лилехамър, нали?

— И какво от това?

Рената изтръска космите на коня от ръцете си и хладно го погледна:

— Питам се доколко мога да ви се доверя…

— Искате да кажете, че Лилехамър действа по свой собствен план, за който аз нямам представа, така ли?

— Защо трябва да ви го казвам? Вие очевидно вече сам сте го разбрал…

— Имам известни подозрения и това е всичко — отвърна Кроукър и сви рамене: — Каквито и да са плановете на Лилехамър, аз вече съм затънал твърде дълбоко, за да се върна назад… Освен това трябва да се грижа и за Маргарет.

— Маргарет е омъжена жена — хладно го изгледа Рената.

— Пропуснахте да добавите „щастливо“ омъжена…

— Наистина ли? — небрежно попита тя, без окото да й мигне.

Кроукър усещаше магнитното поле на някаква тайна борба между двете, но не можеше да схване нито мащабите, нито съдържанието й. Каква роля играе по-възрастната жена, ако се изключи — естествено, баналната роля на загрижена майка? Интуитивно усещаше, че трябва да действа изключително умно, иначе този безкрайно интересен разговор бързо щеше да приключи.

— Тя има нужда от Тони Д. — добави той. — И в името на общите интереси аз нямам намерение да я откъсвам от него.

Сега Рената вече примигна и той отчете точка в своя полза. Важна точка.

— Защо не излезем на въздух? — подхвърли тя. Бледият сърп на месечината светеше ярко, нощта беше ясна, хапливият ветрец не достигаше до навеса. Стояха близо един до друг, лунните лъчи пред тях приличаха на сребърна завеса.

— Съдбата на Маргарет е решена, смъртта на сина ми я подпечата завинаги — промълви Рената. — До Дук положително го е убил по заповед на Чезаре Леонфорте, но изборът не е бил случаен… Чезаре е искал нещо повече от смъртта на Дом. Искал е това, което е криел в главата си…

Маргарет бавно се обърна, по лицето й блестяха сълзи. Сърцето на Кроукър се сви от състрадание.

— Искате да кажете, че е бил изтезаван?

— В това няма никакво съмнение — кимна Рената, очите й бяха заковани върху Маргарет. — Въпросът е дали синът ми е издържал…

— Вие познавате До Дук далеч по-добре от нас — въздъхна Кроукър. — И вероятно можете да…

Прекъсна го Маргарет.

— Можете да бъдете сигурни, че Робърт е измъкнал всичко, което му е било нужно! — някак сковано изрече тя.

Лицето на Рената пребледня, Кроукър забеляза, че запази равновесие с цената на доста усилия.

— Ти си била с него! — почти безгласно прошепна тя.

— Да.

С това се приключи. Нито Маргарет предложи повече обяснения, нито Рената й ги поиска. Странно, помисли си Кроукър. Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди. Тишината се нарушаваше единствено от пръхтенето на конете зад дървената стена.

— В такъв случай трябва да се примирим с най-лошото — въздъхна най-сетне Рената. — Мистър Кроукър, вие трябва да отлетите за Токио по най-бързия начин!

— Защо? — попита той, очите му се местеха от затвореното лице на едната жена към тайнствената усмивка на другата. — Информаторът на Доминик ли живее там?