Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Докосна ръката му, гласът й прозвуча по-тихо дори от шепота на листата над главите им:

— Ще споделя с вас последната тайна на сина си… Ще ви кажа името на човека, който му е предавал безценна информация в течение на години… — пристъпи напред и долепи устни до ухото на Кроукър: — Дори Маргарет не го знае… Обещах на Доминик, че никога няма да споделя тази негова тайна, но обстоятелствата ме принуждават да го сторя… Ако не изрека името му на глас, този човек ще бъде мъртъв!… Под псевдонима „Нишики“ се крие Микио Оками. Притежател на титлата „Кайшо“ — върховен шеф на Съвета на оябуните на могъщата японска мафия Якудза.

Когато До Дук положи маската от силикон и поликарбонати върху лицето си, той изпита чувството, че се докосва до нещо живо, до нещо от плът и кръв, дало живот на ефимерни мечти. Изпита сигурност.

Искам да чувствам , каза си той.

Защото именно чувството беше отнел от него Ао — шаманът на нунгите, по време на тежкия ритуал в планините на Виетнам. Младият До Дук не можеше да го разбере. Но дори и да можеше, дали би му се противопоставил? Дали би отхвърлил блестящия нов свят, който се разкриваше пред очите му? Едва ли. Въпросът беше прекалено метафизичен за един младеж като него.

В крайна сметка именно чувствата искаше да изсмуче докрай от своите жертви, особено от последните две — покойната Джини Морис и Маргарет Голдони де Камило. Макар и твърдо решен да си разчисти сметките с всички, той беше принуден да признае и един друг факт — Маргарет се оказа по-различна. Не можеше да я убие. Не искаше да я убие. За пръв път се сблъска с една от фундаменталните истини на живота, макар за него тя да беше свързана единствено с личността на Маргарет — да убиеш човешко същество означаваше, по някакъв тайнствен и неясен начин да лишиш природата от венеца на нейното творение, да унищожиш частица от собствената си душа.

В дните след раздялата си с нея, той често имаше чувството, че продължават да са заедно. Усещаше меката й кожа под ръцете си, аромата на тялото й, особено под мишниците и сгъвките на коленете, кораловите гънчици между бедрата й. В началото все още можеше да се убеждава, че подобно усещане съществува благодарение на това, което беше отмъкнал незабелязано от нея; това, което беше скрил дълбоко в душата си по начина, по който мидата прибира под черупката си малка песъчинка и започва да я превръща в прекрасна перла.

Именно като перла блестеше в съзнанието му споменът за общуването помежду им, душата му болезнено се свиваше от това, което беше изтръгнал от нея — неуловимо и плъзгаво, граничещо с паническото усещане, че започва да губи разума си.

— Той не се страхуваше нито отливите зверове, нито от магията. Но растящото усещане за привързаност към Маргарет определено го плашеше. Преди всичко, защото вече не се чувстваше сам сред Вселената, а също и защото от време на време мислите му за нея ставаха толкова натрапчиви, че забравяше всичко друго на света. Тези аспекти на реалността му бяха напълно непознати, ужасяваха го така, както собствените му магически способности ужасяваха околните.

Повдигна ръце и намести маската. Лепилото беше негово собствено производство и имаше свойството да слепва изцяло полимерите и кожата. Толкова плътно и здраво, че, пипайки маската, той оставаше с чувството, че докосва направо лицето си. Така и трябваше да бъде. Каква полза от маска, която не те променя напълно?

Изплези език, обърна се към огледалото и облиза устните си. Или устните на маската. Всъщност устните на Никълъс Линеър. Ще измъкне от него информацията, която искаха господарите му, после ще може да го прави каквото си поиска. Какъв късмет, че попадна на човек, владеещ изкуството на Тао-тао! В момента, в който откри способностите на Линеър, душата му потръпна от нетърпение да се докосне до непознатото, да открие пътя, който дори мъдрият Ао не познаваше.

До Дук ще потърси помощта на свещената бяла сврака, ще съумее да отвори забранената Шеста врата. След това ще захвърли обречената си душа, ще я замести с тази на Линеър, зад гърба му ще остане единствено суха кожа, запазила чертите на лицето му.

По този начин ще унищожи и собственото си минало.

Но чувството на тържество бързо го напусна, на негово място отново се настани призрачното присъствие на Маргарет.

— О, Буда, помогни ми! — отпусна се на колене той, думите излетяха от устни, които вече не бяха негови. Какво можеше да стори? Споменът за тази жена не го напускаше, безсилни бяха и чудотворните му способности. Това не беше само спомен, беше нещо далеч по-могъщо.