Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Селянинът бил толкова погълнат от мъката си, че не искал да живее. С настъпването на мрака излязъл навън и въпреки протестите на приятели и роднини легнал върху пресния гроб на жена си. Не искал да се разделя с нея, пролял много горчиви сълзи.

После, в онзи особен, наситен със седефена светлина час преди разсъмване, когато светът е замрял сред невидимите изпарения на земната гръд, той изведнъж чул леко драскане в корените на дървото. След миг пред очите му се появила червена лисица с разкошна опашка, изскочила сякаш направо от влажната земя.

Била толкова красива и нежна, толкова тайнствена и властна, че селянинът забравил нещастието си и я загледал като омагьосан. Но мигът на изненадата отлетял, красотата на лисицата му напомнила за изгубената съпруга, той отново избухнал в сълзи.

Лисицата седнала на земята до него, кръстосала предните си лапи като човек, после го погледнала в очите и го попитала защо плаче.

Селянинът, отгледан с легенди за магическите способности на лисиците, които изобилствали в този край, с готовност й разказал за нещастието си.

— Говориш за съпругата си така, сякаш тя е била самата любов — отбелязала лисицата.

— Наистина беше така — отвърнал с тъжна въздишка селянинът. — С нея умря и любовта, а без любов аз не мога да оцелея…

— Любовта е навсякъде около теб — опитала се да го окуражи лисицата.

— Може би, но тя не е за мен — клател глава младият мъж.

— Значи трябва да получиш обратно жена си и така ще имаш цялата любов на света!

— За съжаление това е невъзможно.

Лисицата вдигнала една от предните си лапи и кратко заповядала:

— Спи! Скоро ще настъпи утрото, с него ще се върне и жена ти.

Селянинът се подчинил, скрил лице в дланите си. Сигурен бил обаче, че едва ли ще заспи. Но заспал непробудно в момента, в който затворил очи.

Събудил се с първите лъчи на слънцето, очите му механично се насочили към клоните на вишната, под която била погребана жена му.

Премигнал веднъж-дваж, после рязко скочил на крака. Сърцето му лудо заблъскало. Бил съвсем сам, от лисицата нямало следа. Дали не сънувал срещата си със звяра, целия онзи фантастичен разговор? Сигурно е било така, казал си той, после започнал да чисти сухите листа от дрехите си.

Изведнъж усетил присъствието на любимата си. Не до себе си, а вътре в душата си. Жена му е жива! Значи не е сънувал срещата с лисицата! Тя наистина е дошла И е направила една от своите великолепни магии!

Усещал духа на жена си, сърцето му се изпълнило с радостно очакване. Бил убеден, че между двамата ще се установи истинската близост — онази, за която човек дори не може да мечтае в реалния живот. Всичко ще бъде прекрасно, защото любовта им ще бъде заключена дълбоко в душата му, а оттам никой не може да я измъкне и унищожи!

Изминал един месец и близките на младия мъж го открили мъртъв върху гроба на жена си. Бледите му ръце стискали дръжката на дълъг нож, забит дълбоко в корема му. Земята около гроба била странно набраздена, сякаш някой я бил прекопавал като градина. Местните полицаи дълго се чудили на какво може да се дължи това. Накрая стигнали до заключението, че преди да се самоубие, селянинът се е опитал да изрови тялото на жена си, вероятно окончателно побъркан от мъка. Погребали го редом с нея и скоро забравили за случката.

През следващите дни и месеци около гробовете било пусто. Веднъж седмично при тях се отбивали близки и роднини, оставяли букетчета с цветя и си отивали. В нощта на пълнолунието от гората излизала лисицата и присядала край гроба с тъжно лице.

Само тя знаела истината — младият мъж опознал любовта далеч повече, отколкото било допустимо. Да обичаш някого било нещо повече от спомените за някого, за близостта с някого. Да споделяш общ покрив с някого съвсем не означавало да споделяш душата му. При втория вид близост няма тайни, няма почивка, няма тишина…

Тишината, нарушавана единствено от приглушените механични звуци на роботите в цеха, беше единствената компания на До Дук.

Защо именно сега си беше спомнил за приказката от детството? Винаги се беше ужасявал от нея, не можеше да заспи, струваше му се, че потъне ли в сън, в главата му ще се промъкне демонът на някои, който обича… В крайна сметка ставаше и отиваше да се сгуши в леглото на Французина. Никак не го беше грижа дали господарят е сам, или в женска компания. А той го приемаше, без да каже нито дума, протягаше ръка и му позволяваше да се сгуши до едрото му, топло тяло…