Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Остави чашката, притисна с показалец фалшивата визитна картичка и я плъзна към него.

— Появяваш се под чуждо име, очевидно имаш своите причини за това… Какво трябва да си помисля аз, Нанги-сан?

— Не знаех чий е този дом, Кисоко — въздъхна той. — Нямах друг избор. Името ми е прекалено популярно, за да получа информацията, която мие необходима…

Кисоко мълчаливо го гледаше. Тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стенния часовник и едва доловимото пропукване на гредите над главите им. Отвън не долиташе никакъв шум, сякаш светът беше престанал да съществува.

— Каква информация искаше да получиш под името Сейзо Абе?

От момента, в който разпозна сестрата на Микио Оками, Нанги не преставаше да се пита какво е търсила тук Сейко. Може би подозренията му към нея са били погрешни, може би връзката и със съмнителния виетнамец съвпада случайно с предателството на Винсънт Тин и последвалото убийство… Във всеки случай не можеше да допусне, че Кисоко играе двойна игра. Не, това не можеше дори да помисли…

— Дойдох да проверя една моя служителка, Сейко Иго — промълви най-сетне той. — Срамувам се да призная, че снощи я проследих до тук. Тя е разтревожена, по всяка вероятност си има неприятности… Искам да й помогна, ако мога…

— Без тя да знае, така ли?

— Страхувам се, че няма да реагира правилно…

— Ясно — кимна с глава Кисоко и почука с пръст визитната картичка на Сейзо Абе. Нанги ясно виждаше, че се двоуми.

— Кисоко, искам да те уверя, че загрижеността ми за Сейко е съвсем искрена…

Кисоко кимна с глава.

— Тя е една от ключовите фигури в компанията, обмислям възможността да я изпратя в Сайгон за генерален представител. Сама разбираш, че трябва да бъда абсолютно сигурен в нея.

— Това е чудесна новина, Нанги-сан — усмихна се Кисоко. — Мисля, че новият пост ще бъде особено подходящ за Сейко — въздъхна, усмивката изчезна от лицето й: — Толкова тъжно създание… И едновременно с това толкова способно! Идва тук, защото мисли, че ми помага… И наистина го прави. Аз също й помагам. Тя има златно сърце, Нанги-сан… Страхувам се, че именно заради това страда…

— Да разбирам ли, че си я поела под своя закрила?

Някъде в къщата иззвъня телефон. Кисоко не помръдна, звъненето скоро престана.

— О, нещата не са толкова ясно определени — отвърна тя. — Сейко не е от хората, които биха приели подобна формулировка… Предполагам, че е свикнала да бъде сама и да прикрива личния си живот… В това отношение не се различава кой знае колко от всички нас, нали? — усмихна се и поклати глава: — Най-доброто, което мога да направя за нея, вече го правя… Искам съветите й за някои свои инвестиции, в замяна й давам малко топлина… Тя няма семейство, Нанги-сан. Няма към кого да се обърне, с изключение на мен… — сви рамене и добави: — Предполагам, че подобна размяна е честна, а и от взаимна полза… Сега успокои ли се?

— Истината е далеч от това, което си въобразявах — кимна Нанги. — Наистина се успокоих.

— Това е хубаво. Вярвам, че Сейко ще се справи с отговорностите, които я чакат в Сайгон.

— Въпросът е решен — отвърна Нанги.

Вратата на библиотеката се отвори, на прага се появи инвалидна количка, в която седеше широкоплещест мъж. Мускулите изпъваха тясно прилепналото към гърдите му поло. Кафявите очи се спряха на Нанги, в издълженото красиво лице се долавяше някаква непонятна тъга.

— Търсят те по телефона — извърна се към Кисоко той, гласът му беше дълбок и мелодичен.

— Танцан Нанги, запознай се със сина ми Кей — представи ги Кисоко.

Кен, който беше заковал поглед върху бастуна на Нанги и го разглеждаше като някаква окончателно произнесена присъда, рязко кимна с глава.

— Син? — вдигна вежди Нанги. — Никога не съм чувал, че имаш дете…

Кисоко се усмихна, той остана с чувството, че чува как се топи ледът в кухненския фризер.

— Кен не беше с мен, когато… когато ние с теб общувахме. Беше в колеж, не виждах смисъл да го споменавам.

Била е права, разбира се, въздъхна в себе си Нанги. Той имаше отношения с нея, а не със семейството й. Тя се изправи, разнесе се шумолене на коприна.

— Трябва да проведа този разговор — рече, ръката й леко докосна неговата. — Няма да се бавя…

Нанги и Кен останаха сами. Гледаха се така, както се наблюдават борци на сумо преди започването на двубоя. Нанги с мъка държеше очите си встрани от безчувствените крака на Кен, внимаваше да не показва дори следа от състрадание.

— Много години изминаха от последната ни среща с майка ви… — промълви той.