Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Ченгетата приключиха със снимките, един от тях се разписа в някакъв бележник и екипът на Бърза помощ се зае да прибира трупа в найлоновия чувал. Там май е по-безопасно, отколкото на улицата, въздъхна в себе си Мани.

Пожарът беше спасил живота му. Обърна се и започна да се отдалечава. Убийството на Мънч правеше присъствието му тук напълно безсмислено. Дали обаче наистина беше така? Ръцете му под дъждобрана продължаваха да стискат обемистия плик…

Прибра се у дома колкото да нахвърля малко дрехи в един сак и да измъкне пачка стотачки изпод една от дъските в спалнята си. Имаше чувството, че е забравил нещо, но какво? А, да — паспортът! Търси го цели петнадесет минути, обърна цялото жилище с краката нагоре, когато най-накрая го откри, тялото му плуваше в пот. Оказа се, че си стои във външния джоб на евтината пътна чанта, която беше получил като подарък от авиокомпанията, откарала го преди година до Израел. Натъпка няколко лични вещи в чантата, преметна я през рамо и излезе. След убийството на Дейвис Мънч не изпитваше никаква сигурност. Не само в жилището си, но и във Вашингтон като цяло…

Прекара нощта на международното летище. Зяпаше отражението си в опушените стъкла на затворените магазинчета и се опитваше да успокои нервите си. Не постигна особен успех.

Маргарет и Кроукър пристигнаха точно в полунощ. Къщата в грегориански стил беше кацнала като гарван на върха на един от многобройните хълмове, издигащи се сред изумрудената равнина. Кроукър свали прозорчето и пое дълбоко чистия въздух, напоен с аромата на сено и коне. Това беше Потомак, Мериленд — царството на ловците и дивеча.

Извади петдесетдоларова банкнота, наведе се към шофьора на таксито и каза:

— Ще ни почакате, нали?

— Разбира се, сър — отвърна човекът. — Никакъв проблем — прибра банкнотата, кръстоса ръце на гърдите си и почти моментално заспа.

На алеята, в близост до входа, бяха паркирани пет-шест коли, все скъпи марки — ягуари, ролсове, БМВ-та от големите серии. Шофьори не се виждаха, вероятно ги бяха прибрали на топло.

— Чия е тази къща? — попита Кроукър.

Маргарет продължаваше да гледа към безоблачното небе, по което шестваше сърпът на месечината, бледожълт и тържествен като катафалка. Потръпна, но не се помръдна от мястото си, притисната от тежките мисли, които идването й на това място неизбежно пораждаше.

— Маргарет?

— Ш-т-т! — сложи пръст на устните си тя. — Не говори и не мърдай, иначе ще трябва да се замисля за това, което следва… То вероятно е толкова неизбежно, колкото идването на една секунда след друга, но искам поне за миг да си представя, че сме само двамата в тази вълшебна нощ!

Ароматът на тялото й се смеси с миризмата на коне. Кроукър с учудване откри, че лесно може да си я представи просмукана от тежката миризма на жребците, преметнат през стремето ботуш… Стори му се, че чува призрачното проскърцване на кожено седло, подрънкването на юзди, тихото пръхтене на животното… После примигна и всичко изчезна. До ушите му достигаше дълбокото и равно дишане на шофьора, накъсано от лекото пропукване на изстиващия мотор.

— Тук яздех — прошепна с пресъхнали устни Маргарет. — Преди много години, когато бях млада…

Той забеляза, че тя се концентрира като шахматист в края на сложна партия, неволно се запита към какви ли странни светове е насочено въображението й.

Тялото й се наклони и докосна тапицерията на вратата, сякаш уморено от виденията. Ръката й потърси дръжката, след миг вече беше навън и токчетата й заскърцаха по ситните камъчета на алеята, бели като сняг под ярките лъчи на луната. Кроукър я последва.

Къщата беше построена от червеникави тухли, капаците на прозорците бяха в кремаво, а около внушителната входна врата имаше красива мозайка от опушено стъкло, най-малко на сто години. Извитата алея зад гърба им се очертаваше от: редици стройни вишневи дръвчета, от отсамната страна, покрай тухлената стена, се виеха стари лози, магнолиеви храсти със заострени листа чезнеха по посока на полегатия покрив. Тухлените стъпала към входа бяха разделени от цветни лехи, оголени по това време на годината. Черната почва беше посипана с тор, който имаше цвят на слама. Слаб, но щипещ ветрец свиреше сред яркозелените клонки на кипариси-джуджета, изправени като стражи встрани на стъпалата.

Кроукър беше нащрек. Започна да се оглежда още в Александрия, веднага след като напуснаха италианския ресторант. Не забравяше, че им го беше препоръчал администраторът на хотела, следователно местонахождението им лесно можеше да бъде установено. Вероятно и Маргарет беше обзета от подобни мисли, тъй като настоя да походят пеш и да не се качват на първото свободно такси, което мине край тях. А указанията, които даде на шофьора, свидетелстваха за твърдото й намерение да заблуди евентуалните преследвачи.