Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Маргарет се контролираше напълно.

— Не ми харесва тоя Лилехамър! Напрежението се излъчваше от тялото й на горещи вълни.

— Тук не става въпрос само за Лилехамър, нали? — промърмори Кроукър.

— Не — въздъхна тя. — Става въпрос и за гадните снимки, които ми подхвърли в килията си… Ти не ми показа какво е сторил с Джини…

— Не виждах смисъла…

— Разбирам — кимна тя. — Но след като видях тези снимки, вече съм сигурна, че трябва да се видим с един човек, тук, във Вашингтон… Човек, който ще ни каже всичко за начина, по който Робърт е нарязал тялото и… — очите й потъмняха: — Знаеш ли, Лю, смъртта на Джини е част от древен ритуал… Почти нищо не зная за него, но познавам една жена, която знае… Мисля, че когато я изслушаме, ще се окажем на крачка от Робърт… Толкова близо до него, че ще усетим дъха му върху лицата си!

Специалният следовател на Пентагона Дейвис Мънч, временно прикрепен към Комисията на сенатора Рене Бейн, изобщо не се връзваше с описанието, което Мани Манхайм беше получил от Гоунт.

— Ако не се върна за този плик до едно денонощие, ще го занесеш на Дейвис Мънч — каза му Гоунт в следобеда, в който направи повторно посещение в оказиончето. Същата вечер беше отишъл на посещение в дома на Лилехамър. — А той ще го изпрати в токийския офис на моята компания, адресиран лично до Никълъс Линеър…

— По дяволите — беше изругал Мани, вече здравата изплашен за съдбата на приятеля си. — Мога да направя това за теб, Харл… Но дано не се стига до там!

— Виж какво, Мани — беше отвърнал с нетърпение в гласа Гоунт. — Мънч е специален агент на Пентагона, професията му е да оправя бъркотиите, причинени от провалени шпиони… Той знае как да постъпи… Аз просто не мога да пратя всичко това по пощата, не искам дори да си представя, че попада в ръцете на някой друг. Пликът трябва да бъде отворен лично от Никълъс, или в най-лошия случай — от Танцан Нанги. Обещай ми, че няма да направиш някоя глупост и ще го занесеш на Мънч! Той ще намери начин да го изпрати в Токио, дори и по дипломатическата поща!

— Но само ако стане нещо с теб, нали?

— Обещай ми, Мани!

И Мани обеща. Затова в момента се намираше насред Вашингтон, в дъждовната нощ, а пред него се въртяха ослепително червените лампи на половин дузина патрулни коли, препречили улицата.

Разнесе се вой на сирена. Полицаите размахаха ръце да направят път на линейката, бялата кола закова на метър от трупа. Скрит в сянката на близкия вход, Мани напрягаше очи по посока на инцидента. Виждаше кръв, много кръв… Тръпки разтърсиха тялото му, загънато в тънък дъждобран. Пресвети Боже, Харл!… В какво си се забъркал?!

Позвъни на домашния телефон на Дейвис Мънч, остави послание на автоматичния секретар и затвори. Може би не трябваше да го прави, може би телефонът на Мънч се подслушва… Но от кого? Мънч е специален агент, следовател в Пентагона. Кой ще подслушва един от тях , за Бога?! Мани поклати глава и насочи вниманието си към медицинския екип на улицата, който се беше заловил за работа. Дори от това разстояние си личеше, че присъствието им тук е лишено от смисъл. Мънч беше мъртъв, прострелян в главата от едрокалибрен куршум. Мани отчаяно затвори очи.

Гоунт го беше предупредил в никакъв случай да не дава своя номер, дори ако се свърже лично с Мънч. Затова Мани реши да използва номера на автомата в бара оттатък улицата. Поръча си вечеря и започна да се храни в очакване на обаждането. Изпи няколко бири, напрежението му растеше.

— Кажи му, че се обаждаш от името на боксьора със златните ръкавици — беше казал Гоунт. — Той ще те разбере.

И се беше оказал прав. Мънч се обади малко след вечеря, без да използват имена, се разбраха да се видят на Девета улица, близо до сградата на ФБР, откъм страната на някогашната кланица „Лоун Стар“, превърната през седемдесетте години в скъпо кабаре с персонал от полуголи момичета. Федералното правителство се беше принудило да затвори заведението и да откупи сградата от някогашните собственици…

Какъв е тоя куршум, който пръска човешкия череп като диня, ударена с всичка сила в тротоара, питаше се Мани, докато екипът на Бърза помощ вадеше пластмасов чувал от линейката, а няколко цивилни ченгета щракаха с фотоапаратите си. Двама от тях дори коленичиха на мокрия тротоар, за да направят снимки в близък план. Мани почувства как червата му се преобръщат, пое въздух с пълни гърди в опит да предотврати пристъпа на повръщане. Отново затвори очи, но не успя да прогони ужасната гледка от съзнанието си. Все така ясно виждаше мозъка на Мънч, разпилян по тротоара на няколко метра от тялото. Когато проехтя изстрелът, Мани все още беше от другата страна на улицата, добре прикрит в сянката на някакъв вход. По пътя насам таксито му попадна в тежко задръстване, причинено от пожар. Наложи му се доста да обикаля, последната част от разстоянието Мани измина тичешком, но въпреки това закъсня с около петнадесет минути.