Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Хайде, приятел — усмихна се мъжът насреща му. — Разбрах, че си имал неприятности, но това си е твоя работа… Успокой се и се вземи в ръце… Искам да купя шибания мотор и това е всичко!

Мани избърса лицето си с трепереща ръка. Господи Исусе, това не е живот, въздъхна в себе си той. Вече навсякъде виждам призраци! Още малко и хоп — я инфаркт, я нервен припадък!… Свали пушката и я остави настрана. Мускулите му трепереха неудържимо, принуди се да стисне тезгяха с две ръце, припика му се… — Мъжът размаха пачката над главата си.

— Хайде, донеси ключовете и да правим сделката!

Мани отключи вратата на клетката и пристъпи прага:

— Имате ли книжка?

— Разбира се — отвърна мъжът, свободната му ръка се плъзна към задния джоб.

В същия миг Мани разбра, че е мъртъв. Сякаш сънуваше кошмар. Виждаше ясно какво става, но не беше в състояние да реагира. Мозъкът му се превърна в желе, сред него лениво проблеснаха най-логичните въпроси на света: Защо излязох от клетката? Защо оставих пушката? Защо не се вслушах в инстинктите си?

Стоеше на място, очите му облещено гледаха как мъжът измъква портфейла от задния си джоб, оставя пачката на седалката на мотоциклета и започва да рови за книжката си.

— Ето — подаде документа той, но Мани не беше в състояние да реагира. Сърцето блъскаше в гърдите му като влак без спирачки в тунела на подземната железница, не можеше да си поеме дъх.

— К’во ти става бе, човек? — изгледа го непознатият. — Не искаш ли да изкараш някой долар? Да не би всеки ден да ти предлагат по десет бона и половина за тоя стар чопър?

Мани вдървено протегна ръка, книжката се изплъзна от безчувствените му пръсти и падна на пода. Наведе се да я вдигне, после се зае да попълва договора. Действаше като сомнамбул, почти не чуваше какво говори клиентът — Мак Дивайн според шофьорската книжка в ръката на Мани. Написа разписка за сумата десет хиляди и петстотин долара, без да ги брои, тъй като Дивайн вече го беше сторил пред него.

— Комшията направо ще се насере, като види това бебче пред къщата ми! — ухили се посетителят. — Вече трета година търси тоя модел!

После хвана кормилото на мотора и го изтика навън, придържайки го с нежно внимание. Облегнат на рамката на вратата, Мани все още не можеше да си поеме дъх. Цялото му тяло плуваше в пот. Най-сетне събра сили, втурна се обратно в клетката и навлече палтото си. Напъха дебелия плик отдолу, после излезе и спусна ролетката. Заключи я с тежък катинар и с омекнали крака се отправи към банката си. Беше едва три следобед, но за днес му стигаше. Прибави парите на мистър Дивайн към нищожния си оборот за деня, вкара го на срочен депозит и тръгна да върши това, което трябваше да свърши още предишната сутрин, да изпълни инструкциите на Гоунт.

Камбанният звън ехтеше дълбоко в гърдите му, примесен със странен стържещ глас, появил се в ранните утринни часове, по време на най-дълбокия сън… Необичайната комбинация омекотяваше сетивата, караше ги да тръпнат в онова меланхолично вцепенение, което обикновено се появява след бурни душевни вълнения…

Звънките удари на метал върху метал съвпадаха с тупкането на сърцето му, едновременно с това звучаха някак далечно и неясно, като пърхането на ято врабци след залез-слънце…

Не знаеше дали все още е жив, на какво може да бъде оприличено състоянието, в което се намираше. Мислите му, все още разпокъсани и хаотични сред кипящата магма на вселената, сякаш съществуваха сами за себе си, без връзка с мозък и тяло — самотен лъч светлина, проблясващ несигурно в мрака на космическата нощ…

В тях не присъстваше нито миналото, нито бъдещето. Изпразнени от съдържанието на логиката, те изглеждаха леки и неустойчиви, като полъх на съновидение… Около тях нямаше нищо — нито дишане, нито движение на кръвта, нито стремеж към движение… Но как може да съществува то, когато отсъстват тялото и мозъкът, когато няма какво да придаде плът и кръв на ефимерните мисли?

Камбанният екот обаче не секваше. Не беше звук, тъй като нямаше уши, за да го чуе. Беше по-скоро някаква пулсация, неземен глас, непринадлежащ нито на човек, нито на машина… Внушение, че някъде сред необятната космическа пустош нещо съществува…

Светлина, сянка върху душата… Значи все пак нещо съществува и това нещо е самият той .

Ражда се в метална клетка. Някъде дълбоко под земята — просторно помещение във формата на конус, изпълнено със сапфирена светлина и машинен грохот. В ноздрите го удари миризмата на метал. Отначало гореща и аморфна, след това — хладна и мазна… Но вече дишаше.