Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Посетителят не бързаше и Мани получи възможност да го разгледа. Това, което видя, го направи още по-нервен. Започна де се притеснява още когато Харли Гоунт се появи за втори път и му предаде за съхранение дебелия жълт плик, инструктирайки го подробно какво да направи, ако не се чуят или видят след двадесет й четири часа.

Това беше преди два дни и Мани разбра, че нещо е станало с приятеля му. Не искаше да си представя точно какво, но нощем му се присънваха всички ужасяващи възможности.

Мъжът, който влезе в заложната къща, беше едър и здрав, с огромни юмруци. Бавно се приближаваше до тезгяха, зад чиято телена мрежа Мани го наблюдаваше с нарастващо безпокойство, умните му очи внимателно оглеждаха, изложените стоки, не пропускаха нито един от недостатъците им. Мани пък гледаше грозните белези по лицето му, деформирания от многобройни счупвания нос и усещаше как по гърба му се плъзна хладна струйка пот. Пристъпваше от крак на крак и мълчеше, дясното рамо нетърпимо го засърбя.

В какво се е забъркал Харли, питаше се той. Нима наистина е възможно да са го убили? В душата му се бореха любопитство и ужас. След изтичането на 24-часовия срок на няколко пъти вземаше плика в ръце. Веднъж дори реши да го отвори, но ужасът скова действията му и той се отказа.

Тази сутрин оглеждаше посетителите си с напрегнато внимание. Просто защото в главата му се беше появило ужасно подозрение. Ами ако някой е проследил Харли и е видял, че му предава обемистия плик?! Мъжът опипа един от куфарите, раменете му леко се повдигнаха. Очите му се стрелнаха по посока на входа, после се преместиха върху Мани, застинал на мястото си зад решетката. Силните мазолести пръсти щракнаха ключалката, големият куфар се отвори. Вътре спокойно би се побрал човек, стига да свие ръцете и краката си.

Първата мисъл на Мани беше да изгори плика, да се освободи от доказателството за посещението на Гоунт, да се освободи от бремето на тежката отговорност, която приятелят стовари отгоре му, без дори да го попита. Оказа се обаче, че не може дори да драсне клечката кибрит. Може би не беше достатъчно подъл за подобен жест, но сега, наблюдавайки как странният посетител затваря куфара й пристъпва към мотоциклета — само на крачка от гишето, — душата му се изпълни със съжаление за проявената слабост, вече беше убеден, че е направил фатална грешка.

Но как да предаде единствения си истински приятел? Макар че се срещаха рядко, Мани държеше на връзката си с Гоунт. И двамата бяха в състояние да разтоварят така, сякаш месеците и годините между срещите им нямат никакво значение, сякаш едва вчера се бяха разделили… Подобно приятелство се създава рядко, един път в живота… Особено пък в живота на човек като Мани, който протичаше монотонно и скучно.

Мъжът с тъмното палто се прокашля и Мани подскочи. Дясната му ръка автоматично се насочи към приклада на рязаната пушка под тезгяха, пръстът му напипа спусъка.

— Да? — въпросително вдигна глава той.

— Нищо, нищо — промърмори мъжът, поглеждайки бегло в негова посока. — Питах се колко ли ще искате за това…

— Дванадесет хиляди — отвърна Мани. — Моделът е класически…

— Чопър… — довърши вместо него посетителят. — Познавам го добре… — пъхна ръце в джобовете на палтото си и се обърна: — Никога ли не излизате от тая клетка?

Ужас скова душата на Мани. Тоя тип изобщо не се интересуваше от мотоциклета. Беше дошъл да прибере плика на Гоунт и междувременно да изпрати Мани на оня свят!…

— Чухте ли какво ви попитах?

Мани целият се тресеше, езикът му правеше отчаяни опити да се отлепи от небцето.

— Ф-р-т… — това беше всичко, което излезе от устата му.

— Какво?

— Имах… а-а… някои сериозни неприятности… — изпелтечи Мани. — Затова предпочитам да…

Мъжът пристъпи към гишето.

— Пищов ли стискате там, отдолу?

— Не се приближавайте! — изръмжа Мани, отчаяните му опити да събере малко слюнка в устата си продължаваха.

Мъжът смаяно се втренчи в късото дуло на пушката, насочило се изневиделица в гърдите му.

— Искате да кажете, че ще ме гръмнете, ако ви предложа за чопъра десет бона и половина в брой?!

— А? — объркано го погледна Мани, адамовата му ябълка помръдваше като жива.

— Искам чопъра — поясни мъжът, извади ръце от джобовете и ги обърна с дланите нагоре. В едната имаше дебела пачка банкноти. — Ще ми го продадете ли, или ще ме гръмнете?

Мани усети сърцето си в гърлото. Не можеше да реагира, предчувствието за близко нещастие беше все така силно.