Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Оками беше убеден, че тоя тип ще изпълни заканата си. Винаги беше избягвал да мисли за смъртта, но сега се налагаше да я погледне в очите. Не се впечатли от това, което видя, чувстваше единствено пулсирането на здравото си сърце и шепота на кръвта във вените си. Усещаше живота така, сякаш го стиска в шепа. Мълчаливо се закле никога повече да не изпада в подобно положение, разбира се, ако сега успее да се измъкне жив.

— Готов или не, ето ме!

Наложи си действие с огромно усилие на волята. Просто защото съзнаваше, че оставането му зад дивана означава сигурна смърт.

В същия миг до слуха му достигнаха гневни викове, тресна изстрел. Но куршумът не бе насочен към облегалката на дивана.

Предпазливо надникна иззад ъгъла и със смайване видя как Леонфорте забива дръжката на пистолета си в окървавената глава на Винсънт Алба. Вече беше успял да вкара два куршума в тялото му, краката на едрия мъж безсилно се подгъваха…

Оками използва момента за смяна на позициите. Стрелна се иззад дивана и се понесе под ъгъл към двамата. Правилно беше предположил, че Леонфорте ще улови движението с периферното си зрение, но едва ли ще има достатъчно време да реагира. Американецът стори това, което Оками очакваше — просто се извърна към него и стреля.

Беше готов и лесно отбягна двата изстрела, дошли в бърза последователност. Положението му стана критично, когато разбра, че в пистолета на Леонфорте има още един патрон, а дулото неумолимо се насочваше в гърдите му. Имаше само един шанс и той не се поколеба да го използва. Острието на „вакизаши“ се стрелна към гърдите на противника и потъна дълбоко между ребрата му. В същия момент Леонфорте стреля за трети път, очите му изскочиха от орбитите си, устата му се отвори за поредната ругатня, която така и остана неизречена… Коленете му се подгънаха, неволна крачка назад, препъване в неподвижното тяло на Алба, после всичко свърши сред оглушителен трясък… Леонфорте падна по гръб върху масичката с напитките, из цялата стая се разлетяха бутилки и счупени чаши, ръката му удари последен плесник на Алба, чието лице вече беше станало синкаво…

Острата воня на концентриран алкохол се смеси със сладникавата миризма на смъртта. Стиснал окървавения нож в ръка, Оками гледаше неподвижното тяло на врага и напразно търсеше чувство на някакво угризение в душата си.

Така изтекоха няколко дълги секунди, после той се обърна и отиде да отмести дивана, прекатурил се върху Фейт.

— Колко кръв?… — объркано попита тя. Очевидно искаше да попита колко кръв е изгубила.

Той се изправи, отиде в банята и се върна с тънка памучна кърпа, която здраво пристегна над раната й.

— Недостатъчно — рече.

Имаше предвид недостатъчно, за да умре.

— Не усещам крака си.

— Това не е ли нормално?

— Не знам — погледна го със съмнение тя. — Не е по моята специалност… — на лицето й се появи бледо подобие на усмивка. — Изкарах войната от начало до край, но така и не видях ранен…

— Страхотна война си изкарала — беше коментарът на Оками.

— Джони? — погледна го въпросително тя.

— Мъртъв — отвърна Оками. — Но първо видя сметката на Алба…

— Господи! — затвори очи тя. — Остави ме да помисля…

След няколко секунди очите и отново бяха отворени, в тях проблясваха алени пламъчета, по-ярки дори от кръвта наоколо…

— Искам да ме преместиш на едно място…

— Знам къде е военната болница — сви рамене Оками.

— Не, не там… — замълча за миг, изчаквайки реакцията му. Но той мълчеше и тя колебливо подхвърли — Не зная дали мога да ти се доверя…

— Едва ли имаш друг избор — въздъхна той. — И двамата трябва да изчезнем оттук, преди да са се появили ченгетата.

Затъкна ножа в колана на панталона и се наведе да я вземе на ръце. Беше изненадващо лека.

Фейт му показа пътя към задния изход, след броени секунди се озоваха на пустата уличка, където беше обработвал Леонфорте. Точно навреме, тъй като откъм пресечката вече долитаха синьо-червените отблясъци на полицейските коли и джиповете на Военната полиция.

Оками се обърна и хукна в обратна посока. Стигна ъгъла, сви наляво и скоро се озова при колата си. Отключи, натика Фейт на предната седалка, без да обръща внимание на болезнените й степания, после скочи зад волана и рязко потегли.

Тя му каза да кара на запад, към складовете край река Сумида. Кварталът беше не толкова разрушен от пожарите на пойната, колкото беден и занемарен. По-голямата част от Токио вече беше започнала да се възстановява, но тук сградите, в по-голямата си част дървени, бяха отпреди войната — гнили и мрачни покрай застоялата вода.