Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

С изтънял от болката глас Фейт го насочи към тясна уличка, която свършваше до реката. За своя изненада Оками откри, че между две мрачни складови постройки се издигаше една съвсем прилична на вид жилищна сграда.

— Остави ме тук — каза тя и посочи тротоара пред къщата.

— Оками спря колата, остави мотора да работи и погледна първо към прозорците на къщата, след това към пребледнялото й лице. Тя се беше отпуснала на седалката, очите й бяха затворени.

— Изгубила си доста кръв, госпожице Соухил — рече. — Няма да се справиш без моя помощ…

— Ролята ти на добър самарянин приключи — отвърна тя, надигна се и направи опит да хване дръжката на вратата.

Оками слезе, отвори и внимателно я подкрепи.

— Не трябва да те виждат тук — Прошепна Фейт. Главата й безсилно се отпусна на рамото му, дишането й беше учестено. — Опасно е…

Той я взе на ръце, пренесе я до входната врата и заблъска с крак по нея. Разнесе се метален грохот, вратата очевидно беше желязна.

Отвориха му почти веднага, очевидно бяха забелязали колата. На прага застана млада японка с изящна фигура, не повече от осемнадесетгодишна.

— Оттук, моля — поклони се момичето и отстъпи да му стори път. В поведението й се долавяше деловото напрежение на лекар или медицинска сестра.

Поведе го по дълъг коридор с ламперия от черешово дърво, в дъното имаше ярко осветено помещение. Оказа се малка, но отлично оборудвана операционна. Доктор в стерилни доспехи му посочи масата, върху която трябваше да остави Фейт.

— Анако ще ви покаже къде да почакате — кратко го отпрати той и се обърна. — Аз ще дойда, когато свърша…

Младото момиче, наречено Анако, направи знак на Оками и го въведе в съседното помещение, което се оказа нещо като библиотека. Стените бяха запълнени с лавици, от средата на високия най-малко шест метра таван висеше кристален полюлей, на пода имаше дебел персийски килим в пастелни тонове. Мебелировката беше кожена, състоеше се от два широки дивана и същия брой удобни кресла. Между диваните имаше кристална масичка с бронзови крачета, върху която тиктакаше малък будилник. В противоположния ъгъл имаше изящно френско писалище с безупречно излъскан плот. Оками беше сигурен, че дори в Националния музей има повече прах, отколкото в това помещение.

Приближи се до лавиците, обзет от любопитство. С изненада откри, че повечето заглавия бяха на японски, изключение правеше само една секция в дъното, заета изцяло от военноисторическа литература на английски и френски. Преобладаваха философските трудове, макар че имаше книги и от всички други области на културата. Много от авторите му бяха напълно непознати, макар философията да беше неразделна част от обучението му по бойни изкуства.

Взе една от тези книги и се отпусна на креслото в средата на помещението. Осветлението идваше от полилея и няколко аплика със зелени абажури, окачени по стените. Дебели завеси закриваха широките прозорци, когато той стана и надникна зад тях, пред очите му се разкри висок бетонен зид.

Помнеше предупреждението на Фейт Соухил, че тук е опасно, това го държеше нащрек. Остави книгата на стола, пристъпи към вратата и предпазливо надникна навън. Вестибюлът беше тъмен и пуст, чуваше единствено тиктакането на будилника зад гърба си.

В тази част на коридора имаше три врати, той вече знаеше какво се крие зад две от тях — операционната и библиотеката. Пристъпи към третата и внимателно опря ухо в нея. Не чу абсолютно нищо.

Завъртя топката на бравата и надникна. Тази стая беше по-малка, безлична като болнична чакалня. Бели стени, сив мокет, две гравюри на стените, изобразяващи платноходи от началото на века. Обзавеждането се изчерпваше с бюро и три стола.

Пристъпи към най-близкия стол, тъй като върху него беше преметната окървавената униформа на Фейт Соухил. От това място забеляза, че в стената има друга врата, през нея вероятно се влизаше направо в операционната.

Сведе глава към униформата и се замисли. После бавно започна да проверява джобовете. Не откри нищо, с изключение на метална писалка във вътрешния джоб на куртката, пак там имаше и листче със списък на покупки.

Обърна внимание на писалката в момента, в който връщаше листчето обратно на мястото му. Беше по-дебела от обикновените пособия за писане, металното й покритие — доста странно.

Измъкна я от джоба и започна да я върти в ръцете си. Натисна копчето в горния край, отдолу се появи върхът на химикалката, съвсем обикновен на вид. Направи му впечатление, че приспособлението за закачване е доста по-широко от нормалното, върху него имаше четири леки издутини.