Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Потръпващ от мощните пулсации на Акшара, Никълъс усети как тялото му се налива със сила. Скочи на крака и се понесе напред, жадуващ за сблъсък с противника. Танжинското око остана затворено дълбоко в съзнанието му — вече знаеше, че този противник умее да използва силата на Акшара като щит. Сега трябваше да се довери на усвоените преди години бойни умения, да използва ръцете си.

По-скоро усети, отколкото видя фигурата на месулета в ъгъла, скочи напред и сграбчи китката на дясната му ръка. Умът му потърси най-подходящото от бойните умения, с които разполагаше, автоматически избра „сокумен-ирими-нате“, тъй като битката трябваше да приключи по най-бързия начин. Психическата атака на месулета го беше разтърсила като електрически заряд, беше го изправила на прага на смъртта. Сега не беше сигурен колко дълго ще може да издържи.

Изви китката на противника навътре и нагоре и прибягна до прийома „сувари-ваза“ — обездвижване на пръстите: Лявата му ръка се стрелна нагоре, мазолестият ръб нанесе страхотен удар в челюстта на месулета. В ушите му се разнесе ясно пропукване, ръката му продължи движението си напред и нагоре, тялото на противника изгуби равновесие и политна към пода.

Секунда преди лицето му да се забие в мокета и да се разнесе фаталното пропукване на вратните прешлени, Никълъс завъртя китката му и я приближи до очите си.

— По дяволите! — дрезгаво изруга той.

— Какво има? — пристъпи към него Челесте.

Той й показа лявата китка на врага.

— Оказа се, че имаме работа с друг човек… Няма татуировка с полумесец, значи това не е месулетът…

— Искаш да кажеш, че тук има и някой друг? — вдигна глава тя.

— Може би вече го няма — отвърна Никълъс и пусна китката.

Върна се при монитора, но екранът беше празен. Опипа с пръст процепа за дискетата, но и там нямаше нищо.

— По дяволите! — отново изруга той. — Успял е да измъкне архива на „Авалон“!

— Това какво е? — попита Челесте и посегна към скривалището за дискети в мокета. В ръката й белееше лист хартия. Никълъс го грабна, очите му пробягаха по написаното.

Какво искаш да знаеш? Къде се намира Оками или защо трябва да умре? Кой от двата въпроса е по-важен за теб — кого контролира Оками или кой е той самият? Ще решиш сам. Утре в два часа следобед трябва да бъдеш в енорийската църква на Хълма на мъчениците. Ела сам!

Подпис, разбира се, нямаше. Никълъс беззвучно повтаряше думите, изписани с равен почерк върху листа, сякаш бяха безмълвна молитва. Ясно усещаше клопката, но изведнъж се запита, дали това има някакво значение. Важното беше, че авторът на тази бележка знае какви въпроси да задава. Което означаваше, че има голям шанс да знае и техните отговори. Но дори този шанс да беше нищожно малък, той пак щеше да бъде на Хълма на мъчениците в посочения час.

— Микио Оками е изчезнал — обяви дребният мъж. — Което означава, че вече не е между живите.

Казваше се Томоо Козо и беше оябун на клана Ямаучи. Отдавна беше минал шестдесетте, но изглеждаше много по-млад благодарение на ежедневните тренировки по бойни изкуства, с ярко изразено предпочитание към боравенето с малки оръжия и хватките с голи ръце. Лицето му беше тясно и прекомерно дълго, сякаш сплескано от ръцете на гинеколог садист в момента на раждането. Главата му беше гладко обръсната и намазана с мазнина, на тила му имаше кичур посивяла коса, стегната на опашка. Беше облечен в панталон с тиранти, бялата му риза беше разкопчана точно толкова, колкото да показва краищата на криле и извити нокти — част от неповторимата по своя колорит татуировка „иризуми“, отличителен белег на Якудза. Малките му очички, черни и пъргави като на плъх, подозрително подскачаха по лица и предмети, сякаш постоянно очакваха нов, коварен заговор…

Нанги с интерес наблюдаваше постоянното му движение из стаята. Тя беше необикновена, напълно в тон с личността на собственика си. Дъските на пода бяха безупречно полирани, като в зала за бойни изкуства. Стените бяха от сив железобетон, на височината на човешки ръст стърчаха стоманени скоби, чието предназначение очевидно имаше връзка с физическото натоварване. В центъра на помещението имаше малък аквариум с овална форма и остъклени стени. На повърхността на водата се поклащаха красиви водни лилии, сред зелените водорасли се плъзгаха великолепно оцветени рибки от изключително редкия вид „кой“. Златночерните им гръбчета проблясваха на светлината на капандура с овална форма и дебело кристално стъкло, през която слънчевата светлина нахлуваше в плътен, релефно очертан сноп. В стаята нямаше други прозорци, ъглите тънеха в полумрак.