Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Дай ръка — тихо прошепна тя. — Не тази, другата…

Той й протегна биомеханичната си протеза, очите й пробягаха по чертата, която свързваше кожата е изкуствените елементи.

— Светът на мъжете е изпълнен с насилие… — прошепна. — Докато светът на жените… Всъщност жената постоянно се пита защо насилието е неразделна част от уравнението…

— Но пасивността…

— Продължаваш да мислиш като мъж — мило му се усмихна тя. — Пасивността няма място в това уравнение. Мъжете погрешно смятат, че жените трябва да бъдат пасивни, само защото не виждат смисъл в насилието. Това е заблуда — главата й се повдигна, в очертанията на брадичката й се долови решителност: — В едно отношение мъжете са пасивният пол и това често се оказва решаващо… Защото, получили право на избор, те неизменно предпочитат завареното положение. Мразят промяната и винаги се борят срещу нея. Жените, от своя страна, търсят стабилността. Замисли ли се човек върху нея, веднага ще открие, че става въпрос за съвсем друго животно…

Келнерката донесе лангустите и бирите. После им подаде по една пластмасова престилчица, която се завързваше зад врата. Маргарет взе в ръка трошачката и се зае с твърдата розово-оранжева черупка пред себе си. Едновременно с това продължи да говори:

— Казвайки това, аз току-що разбрах, че при мен нещата са малко по-различни… Доказа ми го Робърт… Бях готова да го убия. И от онзи момент нататък нещо се промени. Мога да стоя тук и да разговарям с теб, най-сетне мога да кажа на съпруга си „майната ти“ и да бъда убедена, че съм права… Защото вече съм в състояние да видя колко шибан е бил животът ми с него, защото разбирам, че съм допуснала грешка, търсейки стабилност за себе си и за дъщеря си! Тя неслучайно страда от булимия. Не е глупава, а вече не е и дете. Вижда ясно какво става около нея, усеща нещата по-добре от възрастните… Може би именно аз съм й нанесла най-дълбоките рани… Сега можеш ли да разбереш, че именно Робърт ми даде възможност да осъзная тази важна истина?

Кроукър замълча. Стомахът му тежеше от мидите, а може би от това, което щеше да се случи тук и сега, ако, разбира се, съумее да удържи нещата под контрол.

— Ти трябва да вземеш решение, Маргарет — промълви най-сетне той. — Доколкото разбирам, вече си взела едно — да ми помогнеш за залавянето на Робърт. Но сега трябва да си отговориш на по-друг въпрос: искаш ли отново да го видиш? Какво би спечелила от това? Той е брутален убиец, умен и може би луд… Но във всички случаи — изключително опасен. Веднъж си се отървала жива, но кой може да каже дали ще успееш и втори път?

— Той няма да ми стори нищо лошо.

— Откъде си толкова сигурна?

— Чувствам го ей тук — отвърна тя и почука с пръст между гърдите си. — Естествено като дишането и храненето. Между нас съществува особена връзка, по-дълбока от рационалното мислене… Няма логика, но съм сигурна в това, което ти казвам…

Най-странното беше, че той й повярва. Надничайки в ясните и очи, виждаше истината. Една дълбока, силна и плашеща истина. Космите на врата му неволно настръхнаха. Сякаш зад него внезапно се беше изправил мъжът, наричащ себе си Робърт…

После тръсна глава, в съзнанието му отново се появи ужасната картина, която двамата с Лилехамър завариха в Марни Сен Кроа.

— Може би трябва обърнеш повече внимание на това, което Робърт е сторил на Доминик — процеди той.

— Нима мислиш, че мога да го забравя? — тя също се беше отказала от храната и Кроукър направи знак на келнерката да разчисти масата. Маргарет я изчака да се отдалечи и продължи: — В този акт има нещо повече от смъртта на Дом. Не съм престанала да мисля за него откакто се завърнах от Минесота… — избърса пръстите см от ситните розови черупчици: — Вече ти казах, че искам да направя пълни признания… Това не е театрален жест, наистина го искам! — приведе се напред, на лицето й се появи напрегнато изражение: — Нали помниш какво ти разказа Франси? За честите ни посещения у вуйчо Дом и за пълния със сладолед фризер? А не се ли запита защо толкова често съм ходила там?

— Нали сте брат и сестра… — сви рамене Кроукър.

По лицето й се разля широка усмивка.

— За Бога, Лю, точно това ми повтаряше и Дом! Все ми се смееше и викаше: „Хайде стига, bellissima, нали сме брат и сестра! Кой ще вземе да се чуди колко време прекарваме заедно? Тони или федералните ченгета?“

Прекъсна, за да допие бирата си, по Кроукър беше сигурен, че иска да събере душевни сили. И беше прав.

— Разбираш ли, Лю… Брат ми е знаел, че ще умре. В продължение на две години се готвеше за смъртта.