Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Челесте пищеше.

Събуди се рязко, с тласък. Сякаш някой я изтръгна от съня и я запрати в ужасната действителност със съкрушителен юмручен удар. Изправена в леглото и покрила лицето си с ръце, тя отчаяно пищеше.

Настанил се близо до нея, Никълъс се протегна и дръпна ръцете й. Застана пред погледа й, направи опит да прогони кошмара със силата на волята си, да изтрие от подсъзнанието и ужасното чудовище с огромни зъби и остра опашка…

Челесте.

Говореше й с духа си, защото беше безсмислено да се надвиква с нея. Но това само засили истерията и той се принуди да пусне ръцете й. Изчака да се увери, че го е хванала на фокус, после бавно стана и се отдалечи от леглото. Започна да диша дълбоко и равномерно. Умът й бавно се освобождаваше от жестокия шок, съзнанието й постепенно се възстановяваше.

Когато престана да пищи, той вдигна слушалката и успокои управителя на хотела. Каза, че мадмоазел просто си е спомнила още веднъж за връхлитащото такси и вече е добре. Мерси, нямат нужда от нищо. Да, ментов чай не е лоша идея… Ще успокои нервите на мадмоазел. Остави слушалката и я погледна:

— Всичко е наред, вече си в безопасност.

Главата й се тресеше, очите й бяха потъмнели от страх.

— Не е наред! — дрезгаво прошепна тя. — Ти все още си тук!

И той изведнъж разбра всичко.

— Челесте, вече е време да ми разкажеш всичко за себе си!

Тя извърна лице към стената.

— Не можеш да се скриеш от мен.

Ръцете й обгърнаха раменете, устата остана здраво стисната.

— Челесте, аз не съм врагът…

— Всички са врагове!

Разбираше отлично хода на мислите й. На вратата се почука, той стана и пое табличката от ръцете на келнера. Подписа чека, затвори вратата и пристъпи към масата.

Челесте пое чашата с ментов чай, той седна и леко въздъхна:

— Всичко е просто, нали? Знаеше, че преди години съм преживял тежки моменти в този град, знаеше и за жената…

Челесте мълчаливо допря чашата до устните си. Все още не го поглеждаше, но това вече беше без значение.

— После предусети появата на месулета в Маре… Единствената ти грешка беше, че не позна улицата.

Чашата се изплъзна от безчувствените и пръст, горещата течност заля чаршафите. Тя изглеждаше неспособна да осъзнае каквото и да било, чуваше единствено гласа му. Психическата му енергия направи опит да я обвие в предпазна обвивка, но тя потръпна и изпищя.

— Стой настрана от мен! — гласът й беше дрезгаво ръмжене. — Ние сме си лика-прилика, нали? — лицето й се сгърчи в грозна гримаса: — Пресвети Боже! Каква ирония на съдбата — да търся помощ точно от теб!

— Грешиш — тихо отвърна той и нещо в гласа му я накара да го погледне: — Ние е теб сме коренно различни. Талантите ни са…

— Таланти! — извика тя. В ъглите на очите и се появиха сълзи, тялото й се разтърсваше от нервни спазми. — Наричаш таланти това… Това!… — отново потръпна, очите й се сведоха надолу, едва сега забелязаха мокрото петно на чаршафа. — Вече си разбрал, че не ти казах цялата истина за майка си… — продължаваше да гледа пред себе си, потъваща бавно в спомените… — Умря, когато бях на шест години. Отношенията помежду ни бяха… как да кажа?… Трудни… Двамата с баща ми непрекъснато се караха, или поне така ми се струваше… По онова време… Като се връщам назад, вече разбирам каква малка кучка съм била, колко жестоко съм се отнасяла с нея. Но го разбирам сега , не тогава… Тогава знаех само едно — тя наранява баща ми — значи аз трябва да наранявам нея!

Настъпи продължително мълчание. Никълъс чуваше дишането й, долавяше голяма част от това, което ставаше в душата й. Но благоразумно мълчеше, прибрал всички психически умения дълбоко в дебрите на тренираното си съзнание.

Накрая Челесте въздъхна, очите й се затвориха. Устните й започнаха да мърдат в призрачен шепот:

— Виждах това, което я чакаше… Пожарът, смъртта, всичко ! Виждах го ясно в съзнанието си, като на кино. Но не казах нищо, не сторих нищо, за да й помогна! — клепачите й потрепнаха и се разтвориха, големите й очи бяха плувнали в сълзи. — Можех да я спася, а не го направих. Защо?

Ето я истината. В душата й, освен страх, беше свило гнездо и дълбоко чувство за вина.

— Била си много малка — успокоително прошепна той и кимна в отговор на питащия й поглед: — Погледни се отстрани, Челесте. Дори сега си все още твърде млада, за да разбереш своя талант… А камо ли да го поставиш под контрол…

— Пак тази дума! — потръпна тя и затвори очи. — Човек не може да контролира дарба, получена от дявола! Тя просто е тук !