Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Уж не изпускаше входната врата от очите си, но така и не забеляза влизането на човека, който се плъзна в сепарето срещу него.

— Аварийните изходи са направени специално за хора като мен — поясни с усмивка новодошлият.

— Тимъти Делакроа?

— Същият — кимна онзи, без да протегне ръка. Беше около четиридесетте, с пясъчноруса коса и прегоряло от слънцето лице, което, особено около носа и под очите, изглеждаше като червена, все още незаздравяла напълно рана. Очите му бяха толкова светли, че изглеждаха безцветни, езикът му непрекъснато изскачаше навън и облизваше устните. От цялата му осанка лъхаше някакъв безразсъден авантюризъм.

— Приятел си на Мънч, нали?

— Познаваме се — уклончиво отвърна Гоунт.

— Все едно — сви рамене Делакроа. — Дал ти е телефона ми, значи си в шибана форма…

Някъде по средата на обратния полет от Вашингтон венците му отново бяха започнали да кървят. Гоунт прибягна до услугите на кърпичката, която беше получил от Мънч, притискаше я към челюстта си и в колата, на път за дома. Нещо изпадна от нея, но движението беше толкова оживено, че той не намери време да го вдигне, преди да влезе в града. Оказа се листче хартия с име и телефонен номер — на Делакроа.

— Окей — въздъхна онзи и почука с нокът по неособено чистата покривка. — Телефонни обаждания като твоето получавам седем-осем пъти в годината… Повече, отколкото си предполагал, нали? — намигна, облиза устните си и продължи: — Няма за какво да се безпокоиш. Плащаш ли си, аз мога да направя всичко. Ама наистина всичко. Искаш транспорт, който никой не може да проследи? Нямаш проблеми. Може и да не повярваш, но разполагам с един „Локхийд СР-71“ в безупречно състояние. Достига трета свръхзвукова скорост още преди останалите самолети да са се отлепили от пистата! А какво ще кажеш за Ф-15? Да, правилно си ме чул… Един шибан Ф-15! Може да ти свърши всякаква работа — да пусне ракетка по някой азиатски баровец, току-що излетял с частния си самолет от Банкок, да вдигне във въздуха някое бетонно бункерче в Африка, да окаже подкрепа на някоя стачка в Източна Европа… Каквото и да си намислил, аз съм твоят човек!

— Моля? — смаяно го погледна Гоунт.

— Добре, добре — размаха ръце Делакроа и изведнъж заприлича на огромна птица, която се кани да отлети. — Не е по вкуса ти! На теб ти трябва нещо по-изтънчено… И това мога да ти го предложа. Например мина за ръчно изстрелване „Питон-600“ с лазерно насочване, или пък огнехвъргачка с оптически мерник и приспособление за нощно виждане? Нямаш никакъв проблем.

— Но какви ги дрънкаш, за Бога?!

— Искаш да кажеш, че Мънч не те е просветлил? — обидено го изгледа Делакроа, жълтите зъби нервно похапваха бледите устни. — Нищо не разбирам. Досега винаги ми е пращал хора, които знаят с какво се занимавам и щедро са плащали за услугите ми… — от устата му се откъсна презрително ръмжене: — Хора като мен не растат по дърветата, знаеш…

— И какъв по-точно е бизнесът ти? — попита с мъка Гоунт. Челюстта му пулсираше, в устата си имаше вкус на кръв.

— С всичко, което гърми, човече! Мога да ти доставя оръжие от всякакъв вид и калибър, с много малки изключения. Например признавам, че нямам достъп до бомбардировача „Стелт“, но и конкуренцията не може да ти го предложи…

— Но аз нямам нужда от… — започна Гоунт и изведнъж млъкна, изпитал нужда да направи точна преценка на ситуацията.

— Чудесно! — въздъхна Делакроа и вдигна ръце в знак на отвращение. — По всичко личи, че дори няма да получа една безплатна вечеря…

— Не се безпокой — побърза да го увери Гоунт. — Отиваме където кажеш, аз плащам сметката…

— Не знам, не знам… — поклати глава Делакроа и погледна часовника си с подчертано внимание. — В моя бизнес времето е пари!

— Имам пари — увери го Гоунт и изжабурка разранената си челюст с малко „Джак Даниелс“. — В момента просто трябва да избера начина, по който да ги спечелиш…

Поръча едно питие на Делакроа, чукнаха се и отпиха.

— Преди всичко работата — тръсна глава русият веднага след като се настаниха край масата на малко китайско ресторантче две преки по-нататък. Тук всички се държаха с него така, сякаш е скъп и отдавна изчезнал роднина. — Я ми кажи какъв точно ти е проблемът…

После, без да чака нито секунда, извърна глава към почтително приведения келнер и го заля с поток от неразбираеми за Гоунт слова, очевидно на кантонско наречие. Ако само допреди минута не беше ги видял да си разменят купища комплименти, Гоунт щеше де е стопроцентово убеден, че всеки момент ще се сбият.