Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Започна да вдига рамката на прозорчето, бавно и внимателно. Вкара главата и раменете си в процепа, после нещо във вътрешността на тавана проблесна и той замръзна на мястото си.

Остана в това положение докато зениците му свикнат с мрака, после предпазливо погледна наляво — там, където се беше появил отблясъкът. Изчака още няколко секунди и разбра всичко. Брадичката му се намираше на около три сантиметра от тънък лазерен лъч — далеч по-надежден и по-чувствителен от инфрачервените лъчи, използвани в повечето алармени инсталации. Нищо чудно, че собствениците на сградата се бяха отказали от услугите на старомодната система, чиято жица беше прекъсната отвън, на покрива…

Подът беше на около метър, дъските му смътно проблясваха. Трябваше да намери начин да се спусне дотам, а после да пропълзи под вечно будното лазерно око. Задачата не беше лесна, тъй като пространство за маневриране напълно липсваше.

Към това се прибавяше и фактът, че времето работеше срещу него. Надвесен през прозорчето, той беше почти тотално уязвим. Не можеше да се спусне надолу, не можеше да се придвижи напред, не можеше и да остане на мястото си.

Оставаше само една посока — нагоре.

Повдигна се на мускули, опрял длани в перваза. Бавно придърпа краката си напред и ги прехвърли вътре, коленете опряха в брадичката му. Тялото му се превърна в топка. Внимателно се наведе напред, тежестта му бе поета изцяло от върховете на пръстите. Това беше единствения начин да спечели още няколко милиметра, необходими на ходилата му за надежден контакт с перваза на прозорчето. Носът му почти опря в лазерния лъч, принуди се да прекрати всякакво движение. Сърцето глухо блъскаше в гърдите му, притокът на адреналин във вените беше толкова силен, че опасността от някое неразчетено движение стана съвсем реална.

Потърси помощта на „прана“ — бавното и прочистващо вдишване и издишване, което помагаше на кислорода да достигне и до най-отдалечените белодробни клетки. Затвори очи и се концентрира върху следващите си действия. Зрението беше заместено от всевиждащото око на танжина, бавно отворило се в съзнанието му. Очертанията на помещението станаха ясни и отчетливи, изчистени отсевките на мрака, които винаги пречат на нормалното зрение.

Видя носещата греда под покрива, беше на около метър над лазерния лъч. И друг път беше опитвал предстоящата маневра, но сега пространството за действие беше изключително малко. Ще трябва да се задоволи с шестдесет-седемдесет сантиметра, в противен случай челото или глезените му неминуемо ще пресекат лъча…

Стегна душевните си сили и бавно потъна в Акшара. Времето се разпадна на десетки хиляди миниатюрни частици, после потръпна и изчезна — като лунен лъч по развълнувана водна повърхност. Извика на помощ космическите сили, заключени дълбоко в душата му. Изчака миг, после усети могъщата пулсация на „кокоро“ във вените си — един изпепеляващ огън. Изчака още миг и пулсацията започна да затихва. Сега.

Тялото му се стрелна напред и нагоре. Косата му докосна покрива за частица от секундата, но това беше достатъчно за необходимата корекция на траекторията. Ъгълът на полета се промени, танжинското око незабавно регистрира опасността — единият от глезените му щеше да пресече лазерния лъч…

Ръцете му се стрелнаха нагоре, стоманените шипове на „некоде“ се впиха в носещата греда. За миг тялото му се люшна над празното пространство, краката му бяха свити и притиснати към гръдния кош. Приличаше на маймуна, заиграла се на високите гъвкави клони. После до ушите му долетя леко проскърцване, по главата му се посипа прах. Временното островче на сигурността вече потъваше…

Няма как, ще трябва да се рискува. Задържа се за гредата до последния момент, изчаквайки инерцията на махалото да отпрати тялото му максимално далеч от лазерния лъч. Едната му длан светкавично се премести няколко сантиметра по-надолу по носещата греда, това му позволи да избегне загнилата й част, която беше започнала да поддава. После мигът настъпи, той се оттласна с цялата сила на мускулите си, свитото му на кълбо тяло се отлепи от гредата и политна надолу. За частица от секундата пред очите му проблесна лазерният лъч — една тънка рубинена игла, тялото му профуча над нея, продължавайки въртеливото си движение.

Съприкосновението му с дъсчения под беше меко, главата му потъна дълбоко в раменете, тялото му се превъртя и спря до стената. Надигна се на лакти и внимателно се огледа. Беше вътре, проникването мина успешно.