Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Никълъс!

Никълъс внимателно се ослушваше във вътрешността на сградата, в която се помещаваха офисите на тайнствената фирма „Авалон ЛТД“. Беше стара, но някак жива, сякаш дремеше в мрака. Инстинктивно чувстваше, че не бива да я буди, защото това несъмнено би увеличило опасността.

Бавно се измъкна от таванската стаичка и спря на тясна дървена площадка. Отвори танжинското си око и видя стръмната стълба в дъното, право пред себе си. Започна да се спуска по нея, безшумен като горски звяр. Стъпваше с цяло стъпало, отначало леко и внимателно, после с цялата тежест на тялото си. Балансираше отлично, стъпалата му заемаха максимално широка площ по тесните дъски.

В средата на стълбата спря, тялото му напрегнато приклекна. Използваше както слуха си, така и танжинското око. Дъждът барабанеше по прозорците, дървените капаци леко потропваха при някой по-силен порив на вятъра. И това беше всичко.

Представи си с нереална яснота свръхестествената сила на месулета и в сърцето му се промъкна страх. Знаеше, че не може да се сравнява с него, че последния път се беше измъкнал благодарение на изненадата и немалка доза късмет. На това обаче вече не можеше да разчита.

Преди години не се страхуваше от нищо. Но тогава още не знаеше за съществуването на Тао-тао, не беше станал жертва на опитен танжин, превърнал го в „широ нинджа“ чрез съответната обработка на мозъка. След физическото си възстановяване прояви интерес към миналото, всъщност именно благодарение на този инцидент той научи за танжините в собствения си род. Но в душата му остана неясна утайка. На млади години дори не се опита да разбере на какво се дължи тя, но сега вече знаеше на силата на Неизвестността. Някогашният му сенсей — човекът, на когото беше вярвал с цялата си душа, в крайна сметка се оказа враг. На това се дължеше утайката на неясния страх, че наученото от Канзацу все още крие своите тайни… Неизвестността.

Тя се беше превъплътила в месулета, в могъщия непознат, който дебнеше някъде там, в дъждовната парижка нощ. Сблъсъкът сутринта потвърди подозрението, оформило се в душата на Никълъс още при появата на моста Канфа в порутеното венецианско палацо: месулетът имаше друга задача.

Може би наистина е бил изпратен да убие Оками, както мислеше Челесте. Но макар възрастният японец да беше изчезнал, все още нямаше никакви доказателства за смъртта му. А месулетът беше насочил вниманието си към тях, в това не можеше да има никакво съмнение. Реакцията му, разбира се, беше съвсем логична — отстранил Оками, временно или постоянно, той беше длъжен да се заеме и с хората, които са се опитвали да го защитават…

Но инцидентът с моста Канфа вероятно е станал още преди отстраняването на Оками! Тази възможност беше доста смущаваща. Колкото повече я преобръщаше в съзнанието си, толкова по-малко логика откриваше в нея, особено на фона на общата обстановка в началото на операцията.

Да започнем отново, от самото начало, заповяда си той. Ако Оками е бил белязан за унищожение от оябун предател, защо, по дяволите, убиецът трябва да се захваща с Никълъс и Челесте? Защо да губи време и да се излага на потенциална опасност? Защо просто не премахне отвлечения Оками и работата да приключи до тук?

Предполагаемите отговори на тези въпроси бяха два, еднакво смразяващи кръвта: или задачата на месулета няма нищо общо с убийството на Оками, или не той е отвлякъл стареца… Първата вероятност означаваше, че Оками го е излъгал, а втората — че няма никаква представа за истинското състояние на нещата. И в двата случая заключенията щяха да са страшни…

Изпълнен с нетърпеливо очакване, той стъпи в коридора на най-горния етаж и се зае внимателното изследване на стаите. Доста се изненада от това, което откри там. Нямаше и помен от материалите, от които се изработват ритуални маски, нито едно от помещенията не приличаше на работилница. По-скоро имаше чувството, че е попаднал в солидна фирма, занимаваща се с финансови инвестиции.

Разсеяната светлина от площад Воск зад прозорците беше напълно достатъчна. Батареи от телефони, факсови апарати и телекси, мощни компютърни терминали — тъмни и някак призрачни в бездействието си. Бюра, настолни лампи, ортопедични столове. Обичайното офис оборудване. Но не съвсем. Липсваха документи. Нямаше дори следа от кантонерки и метални шкафове за съхраняване на папки и архиви.

Пристъпи към един от компютрите и го включи. Върху екрана грейнаха оранжеви букви и символи. За влизане в програмата трябваше да се набере кодово словосъчетание и в това нямаше нищо необичайно. Необичайното се съдържаше във факта, че всичко беше изписано на японски, с йероглифите „канджи“…