Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

След по-малко от минута се събраха до спортния „Лексус“. Телохранителите се бяха скупчили на тротоара и не бързаха да се качат в колата си. Маргарет отключи и Кроукър седна на задната седалка с Франсин до себе си.

— Къде мислите да отидем? — настани се зад волана Маргарет.

— Нека поостанем тук — предложи Кроукър. — Имаш ли нещо против, Франси?

Момичето само се притисна до мускулестото му рамо.

— Сега ще ти задам няколко въпроса — продължи с мек глас Кроукър. — Искам от теб да запомниш само едно — не си длъжна да ми отговаряш…

Маргарет седеше напълно неподвижна, очите й не се отделяха от огледалото за обратно виждане.

— Можеш ли да ми обясниш защо преди малко ти се стори, че ще умреш?

— Аз все още се чувствам така…

— Но защо?

— Не знам сви рамене момичето. — Това е едно особено чувство…

— Какво по-точно?

— Ами, нещо като черна дупка… — замълча и затвори очи, изпод клепачите й отново се плъзнаха сълзи.

Кроукър внимаваше да не я докосва, по никакъв начин да не показва, че забелязва обърканото й състояние.

— Коя е любимата ти актриса, Франси? — попита с небрежен тон той.

— Джоди Фостър — подсмръкна момичето.

— Добре, а сега си представи, че ти си Джоди Фостър — рече Кроукър. — Играеш в някой от нейните филми… Да речем, в „Терминатор-4“…

— Глупости! — засмя се момичето. — В Т-4 трябва да играе Линда Хамилтън! — сълзите пресъхнаха, в очите й се събуди интерес.

— Ами представи си, че не могат да открият Линда Хамилтън и канят теб — продължи Кроукър.

— Хубаво — кимна Франси.

— А сега си представи, че всичко, което стана преди малко в ресторанта, е сцена от филма… Опитай се да мислиш за онова особено чувство като за предмет , от който си се изплашила. Начертай цялата сцена в главата си и отново ми я опиши!

Франси затвори очи и тихо започна:

— Седя в кола, но не в тази, а в по-голяма… Пътувам. Навън е тъмна нощ. Би трябвало да спя, но съм будна… Лежа на задната седалка, гледам нощното небе и слушам гласове… — клепачите й леко потрепнаха: — Небето е черно, сякаш съм под дебело одеяло… Няма звезди, няма облаци… — от устата и се изтръгна кратко хълцане, очите й се разтвориха и в тях се четеше ужас.

— Всичко е наред, успокой се — прошепна Кроукър и я притисна към себе си. — Тук си в безопасност, при майка си и мен… — проследи втренчения й поглед и очите му се заковаха върху Маргарет, приведена напред с длани върху лицето си.

— Мамо… — напрегнато прошепна Франси. — Чувах твоя глас…

— Мълчи, детето ми!

— Твоят и на някакъв мъж…

Пръстите на Маргарет се свиха в юмруци, гласът й прозвуча гневно и някак задавено:

— Мой скъпи детективе, много бих желала изобщо да не бяхте се появявали в живота ни!

— … Той каза, че познава вуйчо Дом по-добре от теб, мамо! — момичето очевидно беше обзето от желание да говори, да се освободи от непонятната травми, която го измъчваше: — Той каза, че животът ми е в твои ръце, а ти отвърна: „Не е нужно да ме заплашваш, давам си сметка за положението“ А, после, малко преди да спрем в един от онези гадни крайпътни мотели, той каза: „В момента мислиш за мен като за дявола, но по-късно, месеци след като всичко свърши, ти ще разбереш истината“ Слезе от колата, а ти започна да плачеш…

Маргарет заплака и сега приведените и рамене потръпнаха, от гърлото и се изтръгнаха горчиви вопли.

Кроукър изчака малко, после зададе най-важния въпрос:

— Кой беше този мъж?

— Той ще причини смъртта ми — вдигна глава Франси. — Ще се върне и ще ме убие. Както уби Цезар и вуйчо Дом.

Нанги направи опит да си спомни кога за пръв път забеляза бялата тойота. Дали, когато шофьорът му потегли от светофара при Шинжуку, или още по-рано — малко след тръгването им от офиса?

После премести поглед към Сейко и каза:

— Разкажете ми всичко, което знаете за Винсънт Тин.

— Познавам го от години — отвърна тя. — Беше приятел на моя близка, така се запознахме. На някакво събиране, май беше в Сингапур. Оттогава мина много време, но добре помня, че веднага ми направи впечатление. Беше изключително умен човек и съвсем не ми изглеждаше от доверчивите. В Югоизточна Азия умните хора не си позволяваха да бъдат доверчиви…

— Значи, малко или много, вие сте била в течение на кариерата му…

— Не беше съвсем така, но някак пътищата ни постоянно се преплитаха — поклати глава Сейко. — Името му изскачаше тук-там, свързано все с едри сделки — построяването на завод за електронни елементи в Куала Лумпур, организацията на компютърно производство във Филипините, вносно-износни операции с високотехнологични компоненти във Виетнам… Всички тези сделки бяха солидни, на високо ниво, той беше умният посредник. Останах с впечатлението, че той не само познава хората, които трябва, но и умее да се справя с тях. Ето защо, когато Линеър-сан поиска да му препоръчам някого за представителството в Сайгон, аз автоматически помислих за Винсънт…