Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Това ми напомня за брачната церемония на сестра ми — промълви Челесте. Изглеждаше доста по-спокойна, по всяка вероятност забравила за призрака на месулета. — Проведе се изцяло на открито. Помня, че сутринта валя и всички изпаднахме в отчаяние. Но малко преди началото на церемонията облаците се разкъсаха и слънцето се показа. Образува се дъга, фотографът успя да я хване в кадър на повечето от снимките…

Сватбарите си тръгнаха, Никълъс и Челесте бавно се насочиха към колонадите.

— Често си мисля за онзи щастлив следобед — продължи тя. — Струваше ми се, че всички са доволни и радостни… По-вероятно не е било така… — сви рамене и добави — Във всеки случай бракът й не беше от най-успешните… Сестра ми беше властна личност, а сам знаеш какви са италианските мъже… Те искат жената да си знае мястото, да чисти и готви, да бъде покорна робиня… „Сестра ти е твърде умна, за да бъде щастлива“, обичаше да казва баща ми…

— А какво беше мнението му за теб? — попита Никълъс.

— О, за мен казваше: „Ти си различна, Челесте. Умна си, но в днешно време мъжете вече могат да приемат една умна жена до себе си…“

Никълъс се разсмя, но веднага забеляза, че на нея съвсем не й е смешно. За пръв път му мина през главата, че отношенията на Челесте с баща й не са били съвсем гладки.

— Значи в някои отношения баща ти е бил съвсем старомоден италианец…

— Не, той беше венецианец и това коренно променя нещата. В жилите му течеше картагенска, финикийска и Бог знае още каква кръв… Доколкото зная, той винаги се е вслушвал в съветите на майка ми. Била изключителна жена, много амбициозна… — главата и се сведе към гърдите, но той успя да забележи потъмнелите й очи: — Умряла при пожар… Много хора — конкурентите на баща ми и главно суеверните им жени, които се плашели от философските възгледи за живота на мама, били абсолютно убедени, че Бог е отнел живота й с огън, точно както някога са изгаряли на клада еретиците…

— Кога се е случило?

— Около година след моето раждане.

Лицата им потънаха в сянката на колонадата, от двете им страни се редуваха малки кафенета и магазинчета. И едно от тях се помещаваше офисът на „Авалон ЛТД“.

Никълъс присви клепачи и погледна натам. Нищо особено — стъклена витрина с изписан върху нея надпис:

АВАЛОН ЛТД — КАРНАВАЛНИ МАСКИ, РЪЧНА ИЗРАБОТКА.

— Той сигурно е там! — прошепна Челесте, отправила поглед към вратата на офиса. После, след дълга пауза, попита: — Не усещаш ли нещо… ритъм, вибрации… което да ни каже дали Оками-сан все още е жив?

Доловил отчаяното напрежение във въпроса й, Никълъс понечи да я излъже, но после тръсна глава. Каква полза от подобен ход?

— Трябва да мислиш за мен като за ловец — въздъхна той. — Понякога, при насрещен вятър и още ред подходящи условия, аз действително мога да надуша дивеча, преди да съм го видял. Но това не се получава винаги, не мога постоянно да бъда в най-благоприятно положение…

— Значи може би вече е мъртъв…

— Да се надяваме на обратното. Нищо няма да спечелим, ако предадем убиеца му в ръцете на правосъдието. Започвам да мисля, че Микио Оками е знаел далеч повече за това, което ще стане с него, пък и с нас… Далеч повече от това, което е споделил с теб и мен…

Във въздуха бавно се носеха окапали листа. През една от арките се плъзна полицейска кола и започна методичната си обиколка по страничните улички. За момент спря, моторът тихо боботеше. После отново тръгна напред и изчезна. Двойка на средна възраст бавно се разхождаше в градината. Жената не отделяше очи от пътеводителя, а мъжът правеше снимки на фонтана с накацалите край него гълъби. Скоро и те потънаха под колонадите в отсрещния край на парка.

През цялото време Челесте неотклонно наблюдаваше входа на фирмата за маски.

— Време е да надникнем вътре — промърмори Никълъс.

— Страх ме е — потръпна тя. — Имам предчувствието, че там ще открием трупа на Оками-сан!…

— Дори да е така, ние трябва да бъдем сигурни…

— Дай ми още една минутка, моля те! — лицето й отново бе придобило странното изражение отпреди малко, когато й се стори, че вижда месулета сред тълпата.

Започна да си пробива път към бистрото на ъгъла, а Никълъс се замисли за загадъчния й живот. Беше дълбоко впечатлен от това, което сподели с него, но с изненада откри, че тя продължава да бъде загадка. Това му се стори много особено.

Отново си спомни за противоречивото излъчване, което долавяше от нея. Очите му уловиха фигурата й, появила се от сянката край бистрото. Без да поглежда към него, тя се плъзна покрай близкия вход.