Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Но беше сигурна, че става въпрос за жена…

— Женска интуиция, нищо повече — отвърна тя с някакво неясно притеснение в гласа. Намираха се на една пресечка от площад Воск, евтините, отрупани с плодове и зеленчуци сергии, постепенно отстъпваха място на бутици за модно облекло и обувки, на антикварни магазинчета.

Изведнъж Челесте се закова на място, пръстите й се вкопчиха в рамото му.

— Това е той! — дрезгаво прошепна тя. — Ето го там! Човекът, който ни следеше във Венеция! Онзи, който ни заведе до ужасния мост Канфа!

Никълъс се обърна и тръгна с бърза крачка по улицата, която сочеше ръката й. Не беше особено разтревожен, просто защото беше уверен, че се е припознала. Ако онзи мъж наистина се намираше наблизо, той несъмнено би усетил излъчванията на духа му, трениран в Тао-тао…

Уличката беше тясна и къса, задръстена от малки магазинчета. Слънчевите лъчи достигаха само до най-горните етажи на сградите, платното тънеше в дълбока сянка. Никълъс си пробиваше път сред тълпата пешеходци, очите му търсеха фигурата на месулета. Помнеше отлично лицето му — такова, каквото го беше видял, когато се наведе да вдигне шапката си. Скулесто лице на ориенталец, бронзова кожа, тънки устни с малка бенка в ъгъла. Не видя човек, който да отговаря на подобно описание, не усети нищо.

Претърси уличката в двете посоки, после се върна там, където я беше оставил. Челесте стоеше неподвижно, пръстите и, побелели от напрежение, притискаха слепоочията.

— Не го открих — рече. — А ти добре ли си?

— Имам леко главоболие — отвърна тя и разтърси глава. — Съжалявам, вероятно вече ми се привиждат призраци… — но очите й бяха потъмнели. От болка, а може би от съмнение…

Никълъс напрегна психиката си и моментално усети силата на емоциите, които я разтърсваха. Приличаха на мъгла в студена и мрачна утрин, не успя да ги идентифицира.

Хвана ръката й и я поведе към широката улица „Сен Антоан“, осветена от яркото слънце и изпълнена с весели тълпи. Виждаше ясно, че е здравата разтърсена, прииска му се да й оправи настроението. Реши да й разкаже за годината, която беше прекарал в Париж.

— Името й беше Мулен — започна. — Жената, която срещнах тук преди години… Косата й беше червена, съвсем като твоята. Влюбих се и за малко не се оженихме…

— Какво ви попречи? — вдигна глава тя и той със задоволство отбеляза, че очите й отново блестят. Все пак беше успял да прикове вниманието й.

— Връзката ни излезе от контрол — отвърна. — Никой от нас не разбираше себе си, да не говорим за другия… В резултат вършехме само две неща — или се любехме на невероятни места и по необичайно време, или се карахме. В крайна сметка се изтощихме взаимно както във физическо, така и в емоционално отношение. Просто бяхме в безизходица.

— И как свърши всичко?

Пред тях се издигаше арката в началото на площада — внушителен зелен квадрат с отлично поддържани насаждения, около които се издигаха хубави жилищни сгради с колонади в долната част. Под тях се виждаха масички на скъпи ресторанти и изящно аранжирани витрини на модерни магазини.

— Лошо — въздъхна Никълъс. — Със сълзи и обвинения, с размахани юмруци… И, разбира се, с едно грубо съвкупление… Да, точно така… Подобно нещо не би могло да бъде наречено любов — с нея бяхме приключили от доста време… Бяхме под влиянието на яростта, а вероятно и на страха. Никой от нас не знаеше какво ще прави без другия… — усмихна се, макар че събуждането на дълбоко скритите спомени беше доста болезнено: — Щяхме да продължим да живеем, разбира се… Но в онези дни това ни се струваше трудно и пълно с неизвестности.

— Звучи като филмов сценарий.

— Сигурно — сви рамене той. — Разделихме се бурно, сякаш отнесени от ураган…

— И повече не я видя?

— Не.

Навлязоха в площада през арката, която се издигаше в южния му край. В същия момент гъмжилото на Париж изчезна, сякаш се стопи в утринната мъгла. Обгърна ги величествената тишина на парка. По алеите тичаха засмени деца, група облечени в официални костюми мъже и жени гледаха сериозно в обектива на професионален фотограф. Младата двойка в средата се разсмя точно в мига, в който блесна светкавицата, последваха ги и останалите. Фотографът напразно се опитваше да привлече вниманието им.

— Виж, сватба! — възкликна Челесте. Останаха на дискретно разстояние и гледаха как младоженците се целуват набързо, отстъпили пред настояванията на фотографа. После се подчиниха на подвикванията на гостите и застинаха за миг в изкуствена прегръдка. Светкавицата неуморно проблясваше.