Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Звънът в ушите му премина във вой, кожата му настръхна и се покри със ситни капчици пот. Изведнъж разбра, че тази битка не може да бъде спечелена единствено с помощта на Акшара. Месулетът беше успял да повдигне вибрациите на „кокоро“ до такова ниво, че те заплашваха да го разкъсат. Разбра и друго — ако двамата с Челесте не избягат сега, още в тази секунда, с тях ще бъде свършено.

Защитната му обвивка около Челесте започна да се пропуква, скоро тя щеше да остане напълно беззащитна срещу мрачните вибрации. В главата на Никълъс се появи ужасно бръмчене, вече не можеше да разсъждава. Беше на края на силите си, не можеше да устоява срещу черната стена, настъпваща срещу него като булдозер.

Само след няколко секунди всичко ще свърши, той ясно разбираше това. Защитната му обвивка ще бъде разбита и Челесте ще умре.

Стори единственото нещо, което беше по силите му.

Отърси се от паяжината на Акшара, затвори танжинското око в съзнанието си и се върна в действителността. Клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, пред очите му се появи лицето на месулета, потно и напрегнато от невероятните психически усилия.

Премахнал защитната обвивка около Челесте, той знаеше, че разполага с няколко стотни от секундата. После съзнанието й щеше да се превърне в прах, а тялото — в безжизнен труп.

Наведе се, ръката му повдигна къс бетон от разкопаната настилка на тротоара. Запрати го с цялата сила на мускулите си по посока на врага — така, както се хвърля шурикен — стоманената звезда с остри като бръснач ръбове.

Месулетът вероятно чу свистенето, но нямаше достатъчно време да пренасочи концентрацията си.

Реакцията му закъсня, бетонният къс го улучи в гърба, краката му се подгънаха.

Никълъс се втурна към Челесте, отпуснала се на колене върху асфалта. Едно такси отчаяно свиреше с клаксона си и връхлиташе с пълна скорост върху нея, макар шофьорът да беше скочил с цялата си тежест върху спирачката.

Миризма на изгоряла гума го удари в носа, ушите му писнаха. Стрелна се между две метални колчета, забити в асфалта срещу желаещите да паркират на ъгъла, очите му бяха заковани в блокиралите колела на таксито, оставящи черни следи по уличната настилка. Сгуши глава в раменете си и се претърколи. Един пълен оборот, ръцете му се сключиха около кръста на Челесте и рязко я подхвърлиха нагоре, самият той продължи да се търкаля към отсрещния тротоар.

Таксито с вой пресече мястото, на което допреди миг беше тялото й, закова се на място метър-два по-нататък! Но Никълъс вече беше на крака. Грабна Челесте и бързо се отдалечи от тълпата зяпачи, задръстеното движение и скования от ужас шофьор зад волана на таксито. Във въздуха остана странна миризма на озон, сякаш наблизо беше ударила гръмотевица.

— Трябва да вървя, мамо — изкиска се Франси. — Ще ми отпуснеш ли един петдесетак? Решили сме да направим една обиколка из кината…

После изведнъж се разрида, все още отпусната в ръцете на Кроукър.

— Франси, миличка!… — лицето на Маргарет се сгърчи от болка.

— Господи, Господи! — плачеше горчиво момичето. — Вече не издържам така…

— Хайде, миличка — протегна ръце Маргарет. — Да се прибираме у дома.

— Не! — извика Франси и се притисна в гърдите на Кроукър. — Не искам у дома! Там ще умра!

— Франси!… — започна Маргарет, после срещна погледа на Кроукър и млъкна. Разбираше отлично какво трябва да стори, от разговорите си с психиатъра знаеше, че понякога непознатите могат да принесат много по-голяма полза от всеки член на семейството, особено от родител…

— Франси — тихо се обади Кроукър. — Няма да върша нищо, което не харесваш… Искам просто да те вдигна, ида те изведа оттук…

— Не искам у дома! — продължаваше да плаче Франси.

— Няма да ходим там — поклати глава Кроукър. — Предлагам да идем някъде, където кажеш… И хубавичко да си поговорим. Съгласна, ли си?

Очите на Франси се плъзнаха по протезата му.

— Искам да я хвана — прошепна, очите и станаха кръгли като копчета.

Кроукър сви пръсти в железен юмрук и Франси се вкопчи в него с две ръце.

— Сега вече никой не може да ме нарани — прошепна сякаш на себе си тя. После главата й леко кимна и Кроукър я притисна в прегръдката си.

— Тук има ли заден вход? — извърна се към Маргарет той.

Тя се готвеше да протестира, но отново замълча, тъй като дъщеря й очевидно се успокояваше.

— Ей натам — посочи с глава Маргарет. — Аз ще ида да оправя сметката и да предупредя бодигардовете… Иначе като нищо ще ви счупят ръцете…