Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Претърколи се през неподвижното тяло, измъкна връзката ключове от колана на мъчителя си и се втурна към вратата на килията.

Стотици игли се забиха в съзнанието му още преди да хване бравата. Месулетът се възстановяваше със смайваща бързина, могъщата му психика се опитваше да попречи на бягството. Никълъс се препъна, отпусна се на коляно и почти падна в скута на Челесте. Тя го прегърна през кръста и бавно го изтегли навън. Очите й се извъртяха назад, побелели от страх. Месулетът продължаваше да лежи. Дали е убит? Тръсна глава и продължи да влачи тялото на Никълъс. След няколко крачки той се спъна и падна, повличайки и нея. Тя извика, дланите й бяха раздрани до кръв. Стана и продължи напред, даваше си ясна сметка, че нямат време за губене.

Вече усещаше електрическите заряди зад себе си, опънати до крайност, нервите й сякаш лепнеха, могъщата примка на психическата енергия на месулета се стягаше около шията й, пълзеше по бетонния под като утринна мъгла. Могъща, Мрачна и смъртоносна пулсация…

Въздухът излетя от гърдите й с остро свистене, но все пак успя да изправи Никълъс. Придържайки го с две ръце, тя продължи да го тласка напред. А онова нещо се приближаваше все по-близо до мозъка й, алените му пламъци ставаха все по-горещи и по-заплашителни. Ужас стегна сърцето й, но тя не спря нито за миг. Двамата бавно пристъпяха сред синкавите избухвания на оксижените, в ноздрите им нахлуваше вонята на метални цилиндри и нагорещена пластмаса. Но продължаваха да се движат напред, покрай поточната линия с гротескни стоманени глави, които методично заемаха място върху квадратни, нечовешки рамене… В мрака проблясваха инфрачервени лещи, механичните очи наблюдаваха, без да мигнат, тяхното тромаво придвижване. Напред, само напред! Трябва да се измъкнат от този хладен стоманобетонен ковчег, в който машини създаваха други машини! В който чудото на сътворението продължаваше ден и нощ, лишено от божествен ореол, но въпреки това реално…

Долу! Тя спря, объркана от гласа, който бръмна в главата й. Лягай долу!

Никълъс светкавично протегна ръка и нанесе удар в свивката на коленете й. Тя се строполи, тялото му се стовари отгоре й. В следващия миг почувства горещ полъх по голите си крака, сякаш над тях профуча облак разтопена магма.

Експлозията беше оглушителна, бетонният под се разтърси като при земетресение. После Никълъс отново я изправи на крака, очите й смаяно се заковаха в кръглата дупка на стената. Сякаш там се беше стоварил гигантски юмрук.

Той я дръпна зад ъгъла, ослепителният блясък изчезна. Озоваха се в дълъг коридор, далеч в дъното му мътно проблясваше стоманена врата. Никълъс се засили и скочи върху нея с цялата тежест на тялото си, вратата се отвори.

Следващото помещение се оказа кръгло, очевидно сервиз. Затичаха се по дългата рампа край стената, отвориха втора метална врата и се озоваха в транспортната секция. Тук беше пусто, в близост до високия портал имаше един-единствен автомобил — товарен микробус с висока проходимост.

Никълъс се затича към него, отвори вратичката и се настани зад волана. Трескаво опипа сенника, надигна подовата стелка, но ключове нямаше. Грабна търкаляща се в краката му отвертка и сръчно отвори капака на кормилната колона.

Челесте наблюдаваше пръстите му, търсещи контакт между разноцветните жички. Стомахът й започна да се бунтува, не можеше да го възприеме с лицето на месулета, просто защото знаеше, че духовната й връзка е с друг човек под противната маска. Въпреки това за малко не припадна, когато за пръв път срещна познатите очи, сякаш залепени върху лицето, от което изпитваше истински ужас.

— Никълъс!

Здраво го разтърси, от устата му се откъсна протяжен стон. Челото му бавно се надигна от кормилото, пръстите му възобновиха работата си.

Челесте вдигна глава и потръпна. Дълбоко в съзнанието й се надигаше чувство на ужас. Сякаш див звяр беше успял да се промъкне там, сумтеше и душеше, докосваше се до най-съкровените й мисли… Усети появата на горещата вълна върху рампата, в гърлото й заклокочи вик на ужас…

Моторът изръмжа и започна да работи, Никълъс се облегна назад, напълно изтощен.

— Ще трябва да караш ти, Челесте… — Но аз никога не съм…

— Сядай зад кормилото!

Той се прехвърли през нея и я побутна към волана. Краката й докоснаха педалите.

Улучи позицията за заден ход в мига, в който металният портал се отвори с такава сила, че едното му крило се откъсна от пантите. Натисна газта, гумите изсвириха и камионетката се отлепи от рампата. Завъртя волана и включи на първа. Не искаше да обръща внимание на свистенето, което прозвуча отзад. Насочи се към изхода, включи на втора малко по-рано от необходимото, скоростите сърдито изскърцаха. В следващия миг бяха на пътя.