Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Ако знаех, отдавна щях да съм член на мафията. Омерта , не си ли чувал? Но До Дук е един съвсем логичен избор… Свързан е с Леонфорте още от Виетнам.

Лилехамър спря да крачи и се обърна с лице към Кроукър.

— Шибаният син полумесец, който мръсникът е издълбал върху тялото на онова момиче Морис, беше татуиран на всички нунги от бандата на Леонфорте. Вече го държа под око, но не мога да действам лично. Копелето никога няма да ме допусне в близост до себе си. Ще ме подуши от цяла миля, има обонянието на див звяр… Затова си ми необходим ти…

— Защо не ми разказа това още в началото?

— Да ти кажа, че действам по лични подбуди? — вдигна вежди Лилехамър. — Щеше ли да се навиеш?

— Не — призна Кроукър, на устните му се появи лека усмивка.

— Ето, виждаш ли? Не можех да рискувам…

Кроукър почака малко, после подхвърли:

— И това е всичко, така ли?

— Всичко, мамицата му — въздъхна Лилехамър, погледна часовника си и отвори вратата на стаичката. — Ще трябва да потичаш, иначе ще изпуснеш самолета си…

Излъчването се спускаше надолу като фина паяжина. Мускулите на Никълъс потрепваха от болка и страх, сякаш със собствените си очи наблюдаваше как тялото му се разкъсва от хищни зъби. Маската, олицетворяваща обратната страна на действителността, бавно го притискаше, заплашваше да накълца същността му така, както касапинът кълца месо върху окървавения тезгях.

Трескаво потърси Челесте, или по-скоро онзи сноп ослепителна светлина, с чиято помощ би могъл да се освободи от лапите на смъртта. А тя се спускаше върху него, обливаше го е радиоактивните си струи, проникваше през кожа, плът и кости, разлагаше го…

Къде е тя? Какво се е случило? Психическата връзка беше прекъсната и най-страшните му опасения се превърнаха в действителност: тя вече не беше в състояние да се свърже с него. А той беше загубен без подкрепата на нейния дух.

Радиацията потъваше дълбоко в тялото му, то започна да пулсира в странен, асиметричен ритъм. В ушите му прозвуча огнена, напълно неразбираема реч, родена сякаш от влагата на собствените му секреции. Ставаше все по-висока и по-властна, волята му се свиваше и отстъпваше. След миг в душата му нямаше да има нищо. Нито мисъл, нито същност, нито живот…

После натискът изведнъж изчезна.

Очните му ябълки бяха свободни, радиацията започна да избледнява, неразбираемият език затихна. Танжинското око в гърдите му потрепна и се отвори. Освободено от парализата, то блесна и се насочи към мембраната на „кокоро“, мобилизирайки енергията, необходима за мисъл и действие.

Клепачите му потрепнаха, очите му се отвориха. Насреща си видя своето собствено лице, разкривено в странна гримаса. Тялото на месулета беше извито назад, е ръце на шията. Беше притиснато до решетките, тънка стоманена жица пристягаше шията му.

Никълъс стана и пристъпи към него. Движеше се като възкръснал мъртвец — с вдървена, странно подскачаща походка. Мускулите му спазмодично се свиваха и разпускаха, механично възстановяващи нарушената си координация с мозъка. Главата му продължаваше да пламти, но останалата част от тялото му вече беше освободена от болката. Нямаше я физическата зависимост от месулета…

Мъжът с неговото лице нададе неистов рев, ръцете му пуснаха импровизираната примка, стрелнаха се между решетките, сграбчиха коса и плът…

Челесте извика.

Челесте!

В следващата секунда разбра какво се беше случило и пое инициативата. Знаеше какво ще стане, то вече започваше… Физическите му усилия за противопоставяне на месулета бяха довели до прекъсване на психическата връзка. Нетренираният й мозък не беше съумял да я задържи.

Месулетът сграбчи главата на Челесте и рязко дръпна. Челото й се заби в стоманените пръти на решетката. Олюля се, ръцете й изпуснаха стоманената примка. Месулетът светкавично се освободи, издърпа окървавената жица и я захвърли в краката си.

Челесте лежеше на пода оттатък решетката. Дали беше в съзнание, или…?

Никълъс имаше чувството, че гази в буен поток. Мислите се завръщаха в съзнанието му бавно и мъчително, всеки опит за връзка между тях му причиняваше нетърпима болка.

Горещ вятър духна насреща му, тялото му отскочи назад претърколи се и падна на стола, върху който допреди миг седеше. Разхвърчаха се трески. Главата му болезнено се удари в задната решетка всичко пред очите му се завъртя.

Нищо не можеше да направи, беше напълно безпомощен.

После в съзнанието му се появи камбанният звън, яркозелената светлина бавно обви неподвижната му фигура.