Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

И Нанги се втренчи в лицето й. Камерата го беше хванала в профил, тя следеше сексуалната оргия с отегченото изражение, с което се наблюдава скучен тенис мач.

Натисна бутона за застопоряване на кадъра и дълго го гледа. Лицето беше отчасти скрито в дълбока сянка, но именно тя — по особен начин — допринасяше за яснотата на чертите му.

Най-странното беше, че познаваше това лице.

Именно то се оказа спусъкът, който отприщи бента на спомените и в главата му изплува описанието на Уилям Джъстин Лилехамър, направено от Оками.

Нанги си припомни всички детайли на разговора, сякаш той се беше състоял не преди две години, а едва вчера. Оками се беше появил в Токио на едно от редовните си посещения. Място на срещата беше храмът Мейжи. Пролетта вече встъпваше в правата си, ароматът на напъпилите цветя превръщаше зимата в далечен спомен.

— Изправен съм на ръба на дълбока пропаст — каза Оками. — Трябва да реша дали да продължа досегашния си живот чак до смъртта, или да направя сляп скок в мрака…

— Имаш ли нужда от помощ, Оками-сан?

— Не, не! — Сега вълнението на Оками му се струваше напълно обяснимо. — Не искам да се забъркваш в това! Пряката ти намеса е изключена, но бих приел съвета ти…

— Готов съм да сторя всичко възможно — отвърна Нанги.

— Членове на Вътрешния съвет настояват да вляза във връзка с един човек, но аз имам дълбоки съмнения. Въпреки това зная, че нямам избор. Трябва да осъществя този контакт, макар да не очаквам нищо добро. Просто защото няма друг начин да избегна разцеплението между клановете на Якудза, които ръководя… Не искам да започне война!

Оками замълча, очите му се насочиха към децата, които тичаха по зелената трева. Кой знае какви мисли са минавали през главата му… Може би си е спомнил за високата цена на зрелостта, която всички заплащаме, мислеше си Нанги.

— Този човек се казва Лилехамър. Работи за един тип, когото положително познаваш… Затова поисках тази среща…

Продължиха разходката си. Децата останаха назад, насреща им се появи двойка влюбени. Държаха се за ръце, слънцето позлатяваше лицата им, извърнати едно към друго…

— Леон Уоксман.

— Да, познавам го — отвърна Нанги. — Срещнахме се тук, в Токио, няколко години след началото на окупацията. Чакай да видим… Беше през 1947 или 1948 година. Запознахме се в една болница. По онова време работех в Министерството на строежите. Изпратиха ме в болницата начело на екип по поддръжката, трябваше да направим оценка на предстоящия ремонт…

— Уоксман е американец, но въпреки това се е лекувал в японска болница…

— Точно така — отвърна Нанги. — В тази болница се извършваха сложни неврохирургически операции… Раните му бяха сериозни, предполагам че е имал нужда от няколко такива…

— Как го възприе, що за човек беше?

— Особен — отвърна Нанги. — С две лица, напълно противоположни едно на друго… Едното светло и брилянтно умно, другото — мрачно и изпълнено с дълбока подозрителност. Разговарях със сестрите, които се грижеха за него. От тях научих, че нощно време имал пристъпи на ужасни кошмари. Принудили се да му дават успокоителни веднага след вечеря…

— Продължихте ли контактите си след като го изписаха?

— Да. Преди всичко защото той имаше нужда от връзки в Токио. Но на практика именно той улесни издигането ми в рамките на МИТИ…

— По какъв начин?

Влюбените изчезнаха в ярките лъчи на слънцето, двамата бавно навлязоха в район, който очевидно беше седалище на хипита и рокери. Около тях гъмжеше от зелени и розови прически, черни кожени якета и блестящи с хромираните си части огромни мотоциклети „Кавасаки“… Недоволни от присъствието на пришълците, шарените като папагали младежи форсираха моторите. Отвсякъде ехтеше оглушителен хевиметъл…

— По всяка вероятност той вече е имал създадени контакти — продължи Нанги. — По време на службата си в армията е бил офицер за връзки с обществеността. Положително е работил в тясно сътрудничество с високопоставени служители от Министерството на търговията и индустрията, което впоследствие прерасна в МИТИ… Имаше остра нужда от връзки с деловите среди и на тази база си правехме взаимни услуги. Дълбоко впечатление ми направи безпогрешната му ориентация в японския начин на живот…

— Значи е искал да стане бизнесмен…

— Вероятно.

— Но днес се занимава със съвсем друг бизнес — поклати глава Оками. — Ръководи могъща шпионска централа, пуснала пипала дълбоко в сърцето на американската администрация.