Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Спря първия човек, който се изпречи насреща му.

— Търся Джон Джей Аркам. От офиса казаха, че е някъде тук…

Работникът махна с ръка по посока на изоставената служебна сграда, която скоро щеше да престане да съществува.

— Вътре е, контролира поставянето на зарядите… — Имаше предвид шашките динамит, които щяха да съборят масивното здание като картонена кула. — Едър мъж с руса коса, не можете до го сбъркате… — подаде на Кроукър пластмасова каска и добави: — Дръжте. Не я сваляйте от главата си, дори когато отивате да пикаете…

Кроукър му благодари, нахлупи каската и влезе. Не беше трудно да открие Аркам, защото неговата компания за разрушаване на изоставени сгради се оказа най-голямата в района. От офиса бяха свикнали да изпращат евентуалните клиенти направо на работната площадка, тъй като шефът рядко се задържаше там.

Вътрешността на сградата беше оголена и кънтяща, тук-там се виждаха зейнали врати без рамки и метални греди. Въздухът тежеше от миризмата на изсъхнал хоросан и стара боя. На места стените бяха оголени, отдолу стърчаха ръждясали тръби и електрически кабели. Изолационните платна бяха изтръгнати от бездомниците, превърнали ги в свои завивки през дългите и студени зимни нощи. Може би са се спасили от замръзване, но един Господ знае какви поражения на дробовете им са нанесли азбестът и разкъсаните пластове стъклен памук.

Кроукър с мъка преодоляваше купчините отпадъци. Най-сетне забеляза група мъже, приведени над един от ъглите — на мястото, където се събираха четири носещи греди от дебела стомана. Оттам се носеше оглушителен грохот на пневматичен чук, над главите им се издигаха облачета прах.

— Господин Аркам? — извика Кроукър. Наложи му се да извика още няколко пъти, преди едрият мъж да вдигне глава, чул името си сред данданията.

— Лю Кроукър, искам да поговорим — пъхна под носа му значката си Кроукър.

Мъжът каза нещо на работника до себе си, чукът продължи своята работа. Пристъпи към Кроукър и свали големите защитни очила, после се зае с маската против прах. Лицето и ръцете му бяха побелели.

— Страхувам се, че времето ми е малко — промърмори той. — Крайният ми срок беше вчера, вече закъсняваме…

— Разбирам и ще бъда кратък — кимна Кроукър. — Искам да си поговорим за вашата бивша жена…

Аркам внимателно го огледа. Беше наистина едър мъж, висок най-малко метър и деветдесет, с широки рамене, тънка талия и гъвкави бедра. Приличаше на полузащитник от университетски отбор по бейзбол, дори грубият работен комбинезон не можеше да прикрие привлекателността му. С Веспър са били великолепна двойка, неволно си помисли Кроукър.

— Да излезем оттук — махна към изхода Аркам. — Иначе няма да чуваме какво си говорим.

Поведе го към един от страничните изходи, озоваха се на някаква вътрешна алея, сивата повърхност на асфалта беше мокра. В далечния й край няколко мъже разглеждаха архитектурните планове и очевидно избираха място за експлозивите.

— Какво искате да знаете за Веспър?

— Всичко.

— Тогава сте сбъркал адреса — изсумтя Аркам. — Аз я обичах, но никога не съм я познавал…

— Толкова ли беше умна?

— Сигурно, да я вземат мътните — въздъхна гигантът. — Знам толкова, колкото и вие. — Запали цигара, напълни дробовете си с дим и погледна горящия връх с видимо отвращение. После я размаза с тока на грубия си ботуш. — Знам, че мога да ги откажа, вече толкова много пъти съм го правил!… — избърса челото си с ръкава на комбинезона и погледна Кроукър: — Малко мога да ви кажа за Веспър… Мисля, че и тя ме обичаше по свой начин, но един Господ знае какъв точно беше той… Бях незначителна частица от живота й, знаете… Изчезваше с дни и седмици, а после отново се появяваше. И знаете ли какво отвръщаше, когато я питах къде е била? „Джей, аз си имам свой собствен живот. Или ме приемаш такава, или ме напускаш!“

Очите на едрия мъж се сведоха надолу.

— И в крайна сметка наистина я напуснах… Не ми даде никакви шансове, макар че ако питате нея, сигурно ще ви каже обратното… — отново въздъхна и добави: — Може би и тя ме обичаше… Но какво в крайна сметка означава това? Не мога да ви кажа, и до днес тази жена е пълна загадка за мен…

— Може би точно затова сте я харесвали…

— Че кой мъж няма да я хареса? Но до един определен момент. Загадъчността беше за нея нещо повече от игра, в това съм напълно сигурен. Когато ставаше сериозна, тя наистина беше дяволски сериозна. Чак тръпки ме побиваха, макар че никога в живота си не съм изпитвал страх… — На лицето му се появи крива усмивка: — Вероятно защото съм як като бик… В същото време откровено си признавам, че на моменти Веспър направо ми изкарваше акъла!