Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Беше въведен в просторна кухня, боядисана в бледожълто и блестяща с многобройните хромирани уреди. По стените във френски стил бяха окачени тигани и тенджери. Професионалната печка „Гарланд“ беше поставена редом с огромен хладилник от неръждаема стомана и стъклени врати, недостижима мечта за доста собственици на малки ресторантчета…

Младата жена се приближи към един от многобройните рафтове и напълни две чаши с гореща течност от сложна и очевидно скъпа кафе машина. Чашите бяха стъклени, с метална обковка. Съвсем европейски. Лицето й беше широко и открито, готово за сърдечна усмивка. Беше свежа и отпочинала, сякаш часът не беше седем без четвърт сутринта, а три следобед.

Задната стена на кухнята беше заета изцяло от френски прозорци, през които се излизаше направо на моравата. Там имаше цветни лехи, подредени под линия и поддържани толкова добре, че изглеждаха красиви дори през зимата. Личеше си ръката на опитния градинар, по всяка вероятност французин.

— Величествено е, нали? — попита младата жена, пристъпила неусетно до Кроукър. — През зимата градините са тъжни и меланхолични, но аз пак ги харесвам…

— Не мога да кажа нищо — поклати глава Кроукър. — Просто ми липсва достатъчно опит.

Тя се извърна към него и протегна ръка:

— Казвам се Мари.

Той я стисна, беше хладна и твърда — точно според очакванията му.

— Лю Кроукър.

— Не е ли много рано за среща със сенатора?

— Въпросът е спешен, наистина трябва да го видя.

— Ще слезе след пет минути — Кроукър с недоумение я погледна. Не беше се откъсвала от него нито за миг, откъде можеше да знае това? И как е съобщила на сенатора за пристигането му? Момичето се усмихна и тихо добави: — На разговора ще присъствам и аз…

— Адвокат ли сте му?

— Сенаторът няма нужда от адвокат — засмя се тя. — Той самият е такъв.

Очите му пробягаха по дрехите й. Ако носеше оръжие, то очевидно беше скрито много добре.

— Нямате ли ми доверие? — попита. — Аз съм федерален агент, при това прикрепен към неговата агенция!

— Господин Кроукър, тук получавам една откровено щедра заплата, за да бъда подозрителна — отвърна тя. — Повярвайте ми, в това няма нищо лично.

— Страхотно! — ухили се той. — Сега вече се чувствам много по-добре.

Смехът й беше искрен и заразителен. Кроукър винаги беше в състояние да оцени чувството за хумор у някого.

— Отдавна ли работите при сенатора? — попита.

— Още съм много млада, за да кажа отдавна… Малко повече от година.

— А какво е станало с предшественика ви?

Мари му демонстрира комплект безупречно бели зъби.

— Не беше добър колкото мен.

— Добре, предавам се — вдигна ръце Кроукър.

— Мари — обади се глас зад тях. — Забавляваш ли госта достатъчно добре?

— Да, сър.

Кроукър се обърна. Мъжът на прага беше висок и побелял, с издължено и някак печално лице. Пристъпи навътре и кухнята сякаш изведнъж се смали. В походката му нямаше нищо отпуснато, по скоро се движеше като моряк, свикнал на нестабилната палуба под себе си. Гърбът му беше леко приведен, сякаш се срамуваше от размерите си. Очите му бяха сини и ярки, носът — издължен, а устата — широка и решителна. Носеше обикновен панталон, бархетна риза и ловджийско сако от дебела вълна. Приличаше по-скоро на преуспяващ фермер, отколкото на един от най-влиятелните политици във Вашингтон.

— Беше проверен от електронната апаратура, сър — докладва Мари. — Чист е, няма оръжие и скрити микрофони.

Дидалъс кимна с глава и енергично стисна десницата на Кроукър.

— Аз съм Ричард Дидалъс, господин Кроукър. Доколкото разбрах, вие работите за агенцията…

Значи микрофоните са скрити в стените, съобрази Кроукър. Оттам вероятно надничат и очите на телевизионни камери.

— И да, и не… — отвърна той.

— Как така?

— Бях нает от господин Лилехамър само за едно определено разследване. Получих задачата да разкрия убиеца на Доминик Голдони, претекстът му беше, че няма доверие на вашите служители…

— Вероятно е имал предвид Леон Уоксман, бившия директор — кимна Дидалъс. — И се е оказал прав. Уоксман беше грешка.

Изявлението на века, помисли си Кроукър. Особено ако се вземе под внимание фактът, че под това име се е криел Джони Леонфорте — мъртъв от дълги години според архивите на полицията.

— Бих ви предложил да отскочим до тенис корта, ако сте приключил с кафето, разбира се — каза Дидалъс. — Искам да проверя състоянието на настилката, което през зимата крие много изненади…