Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Ще ме извиниш за любопитството — усмихна се Кроукър. — Но откъде ме познаваш?

— Не е чак толкова трудно — махна с ръка Леонфорте. — Само трябва да се сетиш, че аз имам достъп до всички електронни средства за информация, които са на разположение на тъй наречените сили на реда… — облегна се назад, върху лицето му се появи самодоволна усмивка. И защо не? Току-що беше унижил главния си съперник, прогонвайки го най-безцеремонно от собствената му територия. В допълнение беше получил за лично ползване един федерален агент, като, между другото, беше спасил и живота му…

— Така ли? — учуди се Кроукър. — Аз пък бях убеден, че споменатите електронни средства са надеждно защитени срещу външно проникване…

— Кой казва, че моето проникване е „външно“? — отвърна Леонфорте и се засмя на озадаченото му изражение. — Е, добре. Признавам, че технически погледнато, аз наистина съм външно лице. Но на някои хора това им е безразлично… Държавните служители са претрупани с работа…

— А и заплатите им са малки, нали?

— Точно така, мистър Кроукър — кимна Леонфорте. — Лошото заплащане е проклятието на бюрократа. Ако човек проумее този факт, той вече знае всичко за съсловието… — произнесе „съсловието“ с нескрито пренебрежение, като за второ качество хора. — Но именно това съсловие задвижва държавния апарат. И аз действам по съответния начин — стремя се да спечеля неговото доверие, или… по-точно казано — неговия интерес…

— Като смазвате необходимите колелца — каза Кроукър и сложи в устата си късче хляб, натопено в зехтин. Виното, комбинирано с преживените вълнения, прогаряше празния му стомах. В крайна сметка човек не всеки ден се завръща от отвъдното, при това в компанията на един от най-близките сподвижници на дявола…

Леонфорте вдигна ръка и направи знак на келнера да донесе втора бутилка.

— Това е факт — кимна той. — Всяка кола се нуждае от смазочни материали. Особено тази, която върви с нискооктанов бензин…

Кроукър забеляза малкия белег, почти невидим под брадичката му. Леонфорте не го криеше. Напротив — хора като него обикновено се гордееха с подобни неща, считаха ги за медали, доказващи храбростта им на млади години…

— Е, добре, знаеш кой съм — кимна той. — И какво от това?

Леонфорте изчака келнера да извади тапата и да отлее няколко капки вино в чиста чаша. После му махна да се отдалечи, без да си прави труд да отпие.

— Ще ти кажа какво, мистър Кроукър — промърмори той. — Веднага ще ти кажа. Каква е причината да вървиш по петите на Маргарет Голдони де Камило?

— Наистина ли очакваш да я споделя с теб?

Леонфорте направи цяло шоу с повторната дегустация, после тържествено напълни чашите.

— Ще ти кажа нещо, което може би ще те шокира — промълви той. — Ние с теб наистина имаме нещо общо… И то е притеснението, което изпитваме от личността на един мъртвец. Доминик Голдони…

Кроукър замълча, кабернето продължаваше да върши лоши неща с червата му.

— Може би ще кажеш, че дрънкам глупости, но съветът ми е хубавичко да си помислиш… Искам да ти разкажа нещичко за себе си… Баща ми Франсис — нека Бог даде покой на душата му — беше човек от старата школа. Какво искам да кажа ли? Че беше истински герой, по-силен от живота. Ето какво! Интересуваха го най-главните неща в този живот: парите, влиянието, почитта… Чукаше като бесен. Заведе ме на курва, когато навърших дванадесет… Такава е традицията в рода ни. Остана да гледа как „оправям“. Може би е искал да ми дава съвети, а може би просто да погледа… Казва ли ти някой? Но от този момент нататък ме третираше като мъж. Шест месеца по-късно сложи в ръката ми пистолет и се зае да ме учи да стрелям. Караше ме да сглобявам и разглобявам оръжието с вързани очи, съвсем като фелдфебел… Но такъв си беше той, какво можех да направя?

Беше ясно, че подготовката е в ход. Но за какво, по дяволите? „Да станеш мъж, викаше. Не станеш ли мъж, ще станеш боклук…“ И имаше право, да знаеш! — Леонфорте отпи с наслаждение от чашата си и продължи: — И тъй, старецът каза, че се налага да убивам… Някакъв умник нарушил правилата и започнал да дрънка глупости за баща ми, при това на публично място… Следователно трябваше да бъде убит на публично място. В любимия си ресторант, където се чувствал на сигурно място. „Ще ударя камбаната, рече старецът. Всички ще знаят за какво става въпрос…“

— По онова време бях тринадесетгодишен, но с детството ми беше свършено. Така искаше баща ми, така исках и аз… — Леонфорте замълча за момент, очите му потърсиха очите на Кроукър: — Зная, че си убивал навремето, вероятно не ти е било лесно… Но с мен не беше така. Чувствах се като пратеник на Бога, с ангел на рамото. Бум, тряс! Мозък и кръв по стените, примесени със сос от скариди. Мадами пищят, приятелчетата на моя човек зяпат ошашавени, други направо си драйфат… Исусе Христе! Чувството за върховна власт беше великолепно! Изпитвах го за пръв път в живота си… И знаеш ли какво? Изведнъж ми се прииска да ги очистя всичките. Така, както клечаха около масите. Имах чувството, че са омърсени от контакта си с него. Все пак се овладях, пуснах патлака на земята и си излязох…