Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Вътрешността на сградата изглеждаше напълно запусната. Никълъс механично огледа дългия коридор, паметта му се задейства. Номерът. Беше същият, който се споменаваше в един от докладите на Шиндо. Тази сграда е била наета от Винсънт Тин за незаконните му операции. Още една крачка към разрешаване на загадката около неговото убийство.

Шофьорът вървеше напред, инспектор Ван Киет — на крачка зад Никълъс. Започнаха да изкачват стръмна желязна стълба. Малко преди средата пътят им беше препречен от неясна фигура, слизаща в обратна посока.

— Инспекторе! — обади се мелодичен женски глас.

— Вие! — стреснато се спря Ван Киет.

— Аз ще поема този човек — спокойно каза Сейко.

— Изключено! Имате ли представа какви са обвиненията срещу него?

— Имам.

— Дори да е така, аз не мога просто да…

— Забравяте с кого разговаряте, Ван Киет! Можете и искате!

Сърцето на Никълъс пропусна един такт. Красивата японка на стълбите се казваше Сейко Ито и доскоро работеше като негова лична асистентка. Именно тя предложи кандидатурата на Винсънт Тин за директор на новооткрития филиал на „Сато-Томкин“ в Сайгон. Вероятно е била замесена и в нелегалния износ на невронните платки за компютъра „Чи“. В отсъствието на Никълъс и без да притежава солидни доказателства в една или друга посока, партньорът на Никълъс Танцан Нанги я беше назначил на мястото на Тин, вероятно с надеждата, че рано или късно тази жена ще се издаде… Ако е сигурна в доверието на своите работодатели, тя положително ще допусне някоя грешка. Това беше основният довод на Нанги.

И ето я сега тук. Точно в сградата, в която Тин е вършел незаконните си операции. Очевидно не само познаваше отблизо старши полицейския инспектор на град Сайгон, но и го държеше в ръцете си.

Сейко се спусна още едно стъпало надолу и спря пред шофьора на Ван Киет, който й препречваше пътя. Носеше къса черна рокля от естествена коприна, прорязана от тъмнозелени ивици. Раменете и по-голямата част от краката й бяха голи. Нямаше обици, единственото украшение по нея беше солидна гривна от старо сребро. От цялата й фигура се излъчваше здраве и красота, но най-вече решителност. Никълъс никога не беше виждал подобно изражение на лицето й.

Шофьорът въпросително се озърна, Ван Киет леко кимна с глава и той се отмести.

— Елате, Никълъс — промълви Сейко. — Сигурно сте доста уморен след всички приключения, които преживяхте…

Искаше му се да отговори отрицателно, искаше му се да й каже да не му пречи, да го остави да разкрие всичко докрай. Очевидно беше убедена, че спасява живота му, но на практика просто прекъсваше неговото разследване, вероятно завинаги… Но как би могъл да й каже всичко това пред Ван Киет?

Нямаше избор. Раздвижи се, мина покрай мрачната фигура на полицая и последва Сейко по дългия коридор, обратно към изхода. Тежката врата беше открехната, отвъд нея се виждаше оживената улица. По нея летяха велосипеди и рикши, свободни като лястовици в синьото небе…

— Тони мисли, че ти си убил Доминик Голдони.

— Но ти си на друго мнение. Нали, мистър Кроукър?

— Да, точно така.

Чезаре Леонфорте допълни чашите с каберне „Джордан“.

— Едно от предимствата на живота в Калифорния е близостта с производителите на най-добрите американски вина — промърмори той и отпи глътка от рубинената течност. — Аз съм закърмен с италианско вино и все още го обичам… Но реколтата от Напа и Сонома е наистина забележителна… — очите му замислено се спряха на чашата: — Това постижение може да се сравнява единствено с успехите на японците…

— На японците?

Седяха в дъното на ресторант от веригата „Трай-Бе-Ка“ в западната част на Манхатън, непосредствено до Канал стрийт. Гадняра очевидно не си падаше по уютните италиански ресторантчета с карирани покривки. Дългото и тясно помещение с редица високи прозорци навяваше чувство за присъствие в някогашна работилница. За това допринасяха както стърчащите отвсякъде тръби на отоплението, така и черните униформи с ризи без яка на обслужващия персонал. Пещерната симетрия се нарушаваше единствено от дългия бар, издигащ се на малък подиум над стария дъсчен под. Двамата мъжаги с автоматични пистолети МАК-10 не се виждаха никъде, вероятно висяха отвън на тротоара.

— През петдесетте и шестдесетте години етикетът „Произведено в Япония“ беше синоним на евтини боклуци — поясни Леонфорте. — Същото беше положението и с калифорнийското вино… Но я виж какво става сега!… — ръката му вдигна кристалната чаша: — Цял свят цени калифорнийското вино, дори ни завижда за него… Същото е и при японците, въпреки временните затруднения на икономиката им… Вече никой не разказва вицове за тойотите, обект на подигравка станаха кадилаците… Аз самият едва ли някога ще седна зад волана на кадилак!