Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Отпусна се мълчаливо на седалката. Беше прекалено опитен, за да задава въпроси, на които така и така нямаше да получи отговор. Предпочете да насочи вниманието си към действията на тези двамата, както и върху пътя.

Шофьорът беше по-възрастен. Лицето му беше тлъсто и отпуснато, на носа му имаше голяма бенка. Влажните му устни лениво предъвкваха клечка за зъби. Държеше се някак сковано, сякаш униформата не му беше по мярка.

Насочиха се на запад, прекосиха центъра и поеха към тунела „Линкълн“. Ню Джърси, помисли Кроукър.

— И през ум не бива да ти минават глупости! — предупреди го онзи с четината, дулото на пистолета опря в ребрата му.

Как да ми минат , въздъхна в себе си Кроукър. Няма Нюйоркско ченге, което ще ме поведе оттатък реката към Джърси! Нищо чудно, че шофьорът се чувства неудобно в униформата си. Вероятно за пръв път в живота си облича такава. Кои са тези типове?

Потънаха в тунела. Стори му се, че са прекарали под водата цяла вечност. Най-накрая изскочиха навън. Изпъстрено с петна от моторно масло платното на магистралата правеше плавен завой по посока на Ню Джърси. Въздухът стана лепкав и горещ, напоен с мръсотия. Сякаш се намираха в околността на огромен завод. Гледката беше мрачна и сякаш лишена от всякакъв цвят. Бетон, стомана, безкрайни потоци коли.

Напуснаха магистралата още на първата отбивка и поеха към Хобокън. Не стигнаха далеч, тъй като дебелият отби патрулната кола и спря пред стара, отдавна запусната бензиностанция. Ръждясал скелет на „Фолксваген-бръмбар“ отбелязваше мястото, където някога, вероятно преди десетилетия, са били резервоарите за гориво. Черна котка невъзмутимо се ровеше в боклуците.

Непосредствено зад бензиностанцията имаше изоставено гробище за автомобили, оградено от мрежа с бодлива тел в горния край. Приличаше на концлагер. Навсякъде се валяха боклуци и остатъци от коли. Сякаш преди години тук се беше водило ожесточено сражение. Край колата минаха двама скитници, приведени под тежестта на вързопи. Пред себе си тикаха стари колички за пазаруване, отрупани с книжни торби и парцаливи дрехи. Количките им се сблъскаха точно в средата на изоставения асфалтов път, възникна кратък спор. После единият направи опит да хване черната котка, наблюдаваща ги само на метър встрани, но тя беше твърде пъргава за него.

— Чудесно местенце — отбеляза Кроукър. — Често ли се отбивате тук, момчета?

— Млъквай! — отсече брадясалият и го сръга в ребрата с пищова си.

— По-внимателно, синко. Ще вземеш неволно да се гръмнеш!

— Нали ти казах да…

— Хайде стига! — обади се дебелият зад волана. — Той вече е тук.

Кроукър извърна глава и спря до един тъмносин „Линкълн Марк VIII“, който бавно се плъзна зад тях.

Шофьорът включи на скорост и полицейската кола се насочи към отворения портал на гробището. Линкълнът ги последва с тихо боботене на мощния мотор.

Раздрусаха се здраво над купчина счупени тухли и бетонни късове, после спряха. Дебелият изключи мотора и мълчаливо слезе от колата.

— Мърдай! — обади се брадясалият и Кроукър бавно излезе навън. Шофьорът им беше обърнал гръб и спокойно се облекчаваше в корените на хилав смърч, кой знае как успял да оцелее сред това царство на промишлени отпадъци.

Линкълнът спря на няколко метра от тях. Стъклата му бяха тъмни. Такива обикновено се използваха във Флорида, за спасение от яркото слънце и жегата.

Шофьорската врата се отвори и от колата слезе Тони де Камило, съпругът на Маргарет. Кроукър бавно си пое дъх. Облечен в модерен костюм на райета — необходим атрибут за известен в света на шоубизнеса адвокат, Тони Д. се запрепъва сред боклуците към тях. Единствено по копринената риза с монограм и ярката вратовръзка си личеше, че този човек никога няма да бъде онзи гений в света на престъпниците, какъвто е бил Доминик Голдони. И завинаги ще си остане фасада на онова, което движеше нещата в този свят.

— Изчезвайте! — кратко заповяда той на двете фалшиви ченгета, които бяха арестували Кроукър.

— Тоя мръсник е опасен, Тони!… — опита се да възрази брадясалият.

— Знам, че е опасен — троснато отвърна Тони. — Сал ще има грижата за него…

Патрулката включи на заден ход и изчезна.

— Откога притежаваш това красиво имение, Тони? — иронично подхвърли Кроукър и веднага съжали за това. Но омразата му беше прекалено силна, за да бъде овладяна. Мразеше го не само заради вонята на корупция, която го следваше навсякъде като лепкав шлейф, но и за грубото му поведение спрямо най-близките. Мисълта, че този тип е пребивал Маргарет, го накара да потръпне и да прибегне до няколко дълбоки вдишвания и издишвания.