Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Велосипедистът увеличи скоростта, след миг се озова редом с колата на Кроукър. Той рязко отвори шофьорската врата и негърът се блъсна в нея. В следващата секунда беше навън, кракът му изрита издрънчалото на асфалта колело, ръката му посегна за чантичката. Онзи се претърколи встрани, без да я изпуска, в свободната му ръка проблесна острието на сгъваем нож.

— Копеле шибано! — изрева. — А си посегнал, а съм ти разпорил корема!

Кроукър замахна с лявата си ръка, острието на ножа влезе в съприкосновение с титановите пръсти, разхвърчаха се искри. Очите на негъра сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Мамичко!

Кроукър бавно свиваше пръсти около острието. В следващата секунда ножът изхвърча от ръката на нападателя и издрънча на асфалта. Ръката продължи движението си нагоре, спря на сантиметър от сгърченото лице на негъра, от пръстите й бавно изскочиха металните нокти и още по-бавно раздраха ризата на гърдите му.

— Дай чантичката! — изграчи Кроукър. — Иначе жив ще те одера!

— Добре бе, добре!… — уплашено отвърна велосипедистът и хвърли чантичката. Очите му не изпускаха механичната ръка. — Какво, по дяволите, е това ?

— Не питай!

Онзи се изправи и бавно тръгна да вдига колелото си. Но Кроукър го настигна с един скок и сложи крак върху веригата.

— Това вече е мое! — заплашително изръмжа той.

— Хей, стегни се малко! Без него ще си загубя работата! С това си изкарвам хляба, човече!

— Да си мислил, преди да откраднеш тая чанта! Изчака отдалечаването на слабичкия негър, после направи няколко крачки по посока на жената, която съсредоточено изследваше дългата бримка на копринения си чорап.

— Това е ваше, госпожо…

— Трябваше да го пречукате това животно! — гневно възкликна жената и грабна чантичката си от ръката му. Сивите й очи вече търсеха следващото такси. — По дяволите, закъснях за срещата си в Сотби!

— Ще ви изчакат, сигурен съм в това — промърмори Кроукър и се върна в колата си. Колелото заряза там, където беше паднало.

Какво става с този град, за Бога?! Преди години именно тук се беше запознал с Никълъс… Посегна към картонената чаша със студено кафе, закрепена върху таблото, очите му внимателно огледаха лявата ръка. Беше изгубил китката си по време на една опасна съвместна операция с Никълъс, но екип от гениални японски хирурзи му беше поставил тази биомеханична протеза. Доста вода изтече оттогава, но той продължаваше да се възхищава на умението им. Пръстите бяха съвсем точно копие на истинските, движението им осигуряваше мощна литиева батерия. Протезата като цяло беше изработена от матирани поликарбонати, неръждаема стомана и синкав титан. Беше напълно достатъчна за обичайните човешки движения, в допълнение обаче представляваше и опасно оръжие. Бяха му необходими няколко месеца, за да свикне с всичките й функции, повече от година за свободното им използване. Сега вече протезата беше част от същността му, боравеше с нея инстинктивно и без да се замисля.

Кроукър беше едър мъж. Напоследък беше започнал да се отпуска, огромните му мускули бяха доста омекнали. Но Никълъс го постави на специална диета и тежки гимнастически упражнения, тлъстините видимо се топяха, под тях отново заподскачаха стоманените мускули. Природата го беше дарила с огромна сила, имплантирането на биомеханичната протеза я увеличаваше още повече. Лицето му беше грубо и обветрено, като на заклет каубой.

Преди няколко години напусна Висшето полицейско управление на Ню Йорк и се оттегли на Марлоу Айлънд — Флорида, където започна да дава под наем малката си, но снабдена с всичко необходимо яхта. Живееше с Аликс — една красива манекенка, която твърдеше, че прилича на Робърт Мичъм, и изглеждаше искрено влюбена в него…

Хвърли поглед на часовника си. Десет без три минути. Миг по-късно зърна стройната фигура на Маргарет да слиза от едно такси, спряло на ъгъла. Беше облечена в тъмночервено костюмче от туид, лицето й беше леко напрегнато. Всеки понеделник по това време — точно в десет, тя провеждаше среща със счетоводителите на фирмата си. Приличаше на професионален комарджия, превъплътил в себе си достатъчно интуиция и логика, за да обере премиите на игралната къща, независимо коя е тя…

Измъчваше се, че трябва да я наблюдава от разстояние, сърцето му копнееше да бъдат заедно. Но нямаше избор. Правеше всичко възможно да поддържа илюзията, че просто си върши работата и тя не е нищо повече от обикновен обект. Иначе не би могъл да издържи.