Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Казах вече! — пистолетът се насочи в гърдите на Никълъс. — На крака!

Никълъс бавно се изправи, придържайки Бей до себе си. От устата й се откъсна протяжен стон.

— Не виждате ли, че е тежко ранена, за Бога?! Изрязах фосфора от месото й. Не я ли откарате в болница, положително ще умре!

— Така ли? — промърмори Ван Киет, направи една крачка напред и впи очи в пребледнялото лице на Бей. Дулото на пистолета му докосна окървавената превръзка, тя изкрещя. На устните му се появи особена усмивка: — Сега аз решавам дали ще живеете, или ще умрете… И двамата!

Никълъс замълча, но виетнамецът едва ли очакваше отговор.

— Арестувани сте в забранен район — обяви той. — Къде отивахте?

— На разходка.

Танжинското око на Никълъс видя вдигането на пистолета миг преди то наистина да се случи. В главата на Ван Киет цареше абсолютна пустота. Пръстът му натисна спусъка, ехото от изстрела беше оглушително. Тялото на Бей излетя от прегръдката му, от гърдите й бликна фонтан кръв.

Господи, той наистина я застреля!

Отпусна се на колене във водата, пропълзя няколко сантиметра напред и вдигна главата й.

— Още ли мислиш, че се майтапя, човече? — прогърмя гласът на Ван Киет зад гърба му. — Ти си обвинен в шпионаж срещу Независима Република Виетнам!

Бей все още дишаше, но по устните й се появиха кървави мехурчета. Ван Киет не беше стрелял ей така — за сплашване. Беше стрелял, за да я убие.

— Господин Гото…

Шепотът й беше по-тих дори от плясъка на водата.

— Трябва да…

Той се наведе напред, ухото му почти докосна устните и. Ясно усещаше как сърцето й забавя своята дейност, а дробовете й се запълват с течност… Прониза го остро чувство на вина.

— … да ти кажа…

— Махнете го от нея! — излая Раи Киет по посока на войниците.

— … трябва да знаеш за…

Войниците започнаха да се спускат по калния бряг.

— … за Плаващия град…

Дулото на пушка се заби в гърба му.

— Ставай, човече! — изрева Ван Киет.

— … да… Тунелите водят от Сайгон за Плаващия град…

Ван Киет грубо го отстрани от умиращата Бей. Лицето му на невестулка беше потъмняло от гняв.

— Мръсник! — изрева той. — Можеш да се считаш за мъртвец! Тук така наказваме шпионите и убийците!

— Чичо Лю!

Високото момиче се хвърли в прегръдките му.

— Мислех, че вече никога няма да те видя! — прошепна Франсин и се притисна до него.

— Нали ти обещах да се върна?

Франси кимна и залепи нос за широките му гърди.

Задачата на Лю Кроукър беше толкова болезнена, че предпочиташе да не мисли за нея. Което означаваше, че прави точно обратното. По природа беше далеч от двуличието, но откакто срещна Маргарет Голдони де Камило и се влюби в нея, всичко се промени. Беше натоварен с разследване на убийството на брат й — Доминик Голдони, един от най-могъщите кръстници на мафията в източната част на Съединените щати. Но за своя голяма изненада и още по-голямо притеснение той изведнъж се оказа влюбен в тази жена. А Франсин беше дъщеря й.

Момичето го въведе в дневната. От известно време насам живееше при една приятелка на майка си. Страдаше от булимия — неприятна болест, предизвикана от омразата между родителите й, както и от факта, че баща й — Тони де Камило, често прибягваше до насилие над майка й… В края на миналата година Кроукър помогна на момичето да се изправи срещу болестта и да се бори с нея, оттогава двамата бяха много близки. Още една причина да бъде дълбоко мразен от Тони Д.

— Страшно се радвам да те видя! — стискаше ръката му Франсин. — И то точно днес, защото…

В този момент вратата се отвори и на прага застана Маргарет. На лицето й се изписа изненада, заменена от радост. И двете чувства бяха потиснати с голяма доза умение.

— Лю — каза тя с дълбокия си мелодичен глас. — Каква изненада!

За последен път се видяха по Нова година на токийското летище Нарита. Кроукър я изпращаше обратно за Щатите.

— Искам само едно да знаеш — беше му казала тя. — Ако не те видя отново, със сигурност ще повехна и ще умра.

— Но въпреки това се връщаш при Тони Д. — беше отвърнал той и сърцето му се сви от болка, когато в очите й се появиха сълзи. — Няма да е зле да ми кажеш как да вляза в контакт с информационната система на Нишики.

— Това е главното ми наследство от Дом — отвърна Маргарет. — От него е черпел цялата си мощ, няма да го споделя с никого, дори и с теб…