Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

В същия момент доловиха някакъв необичаен звук.

— Някой идва! — прошепна Бей и бързо угаси фенерчето си. — Насам, бързо!

Плъзнаха се зад купчина пръст, в която проблясваха сухи човешки кости. Вонята беше неописуема. Проснат до очи до Бей, Никълъс ясно долавяше напрежението, което сковаваше тялото й. Вниманието му беше привлечено от тъп блясък. Леко извърна глава и видя в ръката й нож. Опасно оръжие с дълго острие, с такива ножове си служеха морските пехотинци.

Очите й бяха втренчени напред, той неволно проследи погледа й. И тогава видя неясната фигура, прокрадваща се в дъното на тунела. Дори бегъл поглед към този напрегнато приведен силует беше достатъчен, за да разбере, че той принадлежи на войник. Значи Бей сгреши — те все пак са посмели да се спуснат в подземния лабиринт!

Ослепителната светкавица на яростта й остави дълбок отпечатък в съзнанието му. Предусети намеренията й частица от секундата преди тялото й да се раздвижи. Би могъл да я спре, но имаше ли смисъл? Вече я познаваше достатъчно, за да разбере, че тя яростно ще му се противопостави. И по този начин щеше да разкрие позициите им. Остави я да върви, после предпазливо я последва. Танжинското му око долови нещо, което оставаше скрито за нея.

Беше гъвкава и безшумна, истинска дива котка. Виетнамският войник усети присъствието й едва когато огромният нож потъна дълбоко в корема му. Ръката й рязко дръпна нагоре, нещастникът изкрещя, от тялото му изригна фонтан кръв.

Политна встрани и Бей се закова на място. На метър от нея зловещо проблесна дулото на автомат, насочено право в гърдите и. Единственото й оръжие все още беше дълбоко забито в тялото на войника, очите й широко се разтвориха от смайване и ужас:

В следващата секунда Никълъс вече летеше към втория войник. Тунелите се разтърсиха от оглушителния трясък на автомата, юмрукът на Никълъс потъна дълбоко в слънчевия сплит на врага, дланта на другата му ръка смаза ларинкса му. Войникът се строполи и остана неподвижен. От устата му се разнесе тихо гъргорене, после престана.

— Какво става, по дяволите? — изграчи Никълъс. — Казахте, че…

— Знам какво съм казала! — сопнато отвърна Бей, включи фенерчето и тръгна напред. — Нещо е станало! Това място се превърна в капан! Трябва час по-скоро да изчезваме.

На всеки няколко крачки се спираше и почукваше носещите греди с върха на окървавения нож. На четвъртия път спря и с лекота отмести две от тях, очевидно фалшиви. Подскочи и се издърпа в открилата се дука, Никълъс побърза да я последва. Когато се озова на по-горното ниво, Бей вече бързаше навътре в тунела. В следващия миг се закова на място, от устата й се откъсна сподавена виетнамска ругатня. Никълъс я доближи и видя, че тунелът е запълнен с наскоро изкопана пръст. Тръгнаха в обратна посока. Неколкостотин метра по-нататък Бей откри още една дупка в тавана и двамата без колебание се прехвърлиха на горното ниво.

Тук въздухът беше застоял и хладен, очевидно Бей и нейните хора никога не бяха се качвали в тази част на лабиринта. Стъпваха безшумно, но в замяна на това шумът зад гърба им бързо се приближаваше. Бей ускори крачка, а Никълъс се обърна назад и потърси местоположението на противника с танжинското си око. В същия миг момичето нададе тих писък и той полетя към него. Намери я просната на земята, до краката й проблясваше метален цилиндър.

— Не се приближавайте! — Извика тя. — Не мърдайте! В името на Бога не…

В този момент се разнесе тих пукот, ярка зеленикава светлина прогори ретината му и го заслепи.

— О, Буда! — простена тя. — Не!

В първия момент той реши, че е счупила крак, но тя рязко се оттласна назад и почти го събори. Очите й, побелели от ужас, бяха насочени към долната част на бедрото, където месото сякаш прегаряше.

Усети присъствието на Никълъс, вдигна глава и тикна моряшкия нож в ръцете му.

— Бързо! — извика задъхано. — Режи!

— Какво?

— Натъкнах се на неексплодирал артилерийски снаряд! Той е пълен с фосфор, американците му казват „Уили Питър“ Прогаря месото ми, ако не го изрежеш, с мен е свършено!

Беше чувал за ужасните рани, които причинява фосфорът. Той поглъща кислорода от въздуха и нищо не може да го угаси. Бей беше права.

— Хвани се за врата ми и стискай здраво!

Опря острието в края на горящата кожа и здраво натисна. Бей изпъшка, по лицето и се затъркаляха сълзи. Пръстите й се впиха във врата му, през стиснатите й зъби се промъкна болезнено стенание.

Той режеше умело, бързо отстраняваше фосфора заедно с изгорената вече плът. Очите на Бей се извърнаха с бялото нагоре, тялото й се отпусна. Беше припаднала. По-добре, стисна устни Никълъс. Острието на ножа продължаваше да отстранява зловещо съскащата субстанция. Горещината стана почти нетърпима.