Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Ако положението ни стане отчайващо, ще можем да се храним с тези гадини — промълви тя, докато мачкаше пиявиците с пета.

Никълъс предпочете да не мисли за тази възможност.

— Доброволно ли се съгласихте да бъдете обезобразена от любовника си? — попита той.

— Ще прозвучи странно, ако ви отговоря утвърдително — въздъхна тя. — Всъщност отговорът е доста по-сложен… — главата й се извърна по посока на мрака, сякаш беше доловила някакъв звук. Никълъс бавно разбра, че на практика тя се вслушва в миналото. — Това беше болката, знаете… Белезите са просто физическо доказателство за нея…

— Какво направи болката?

— Тя ни направи истински…

Настъпилата тишина се нарушаваше единствено от капките, които падаха от голите им тела върху червеникавата глина и призрачно белеещите се кости.

В душата му се промъкна хлад. Какви болки е трябвало да изпита тази млада жена, още почти дете! Само за да чувства и помни…

Обзе го чувство на съжаление, но инстинктът го предупреждаваше да не го показва. Тя едва ли се нуждаеше от него, реакцията й положително щеше да бъде гневно избухване, последвано от омраза…

Подсушиха дрехите си на приспособление, наподобяващо печка. Наричаше се „кухня Диен Биен Фу“, на него комунистическите партизани са приготвяли храната си. Вентилацията се осъществяваше от сложна система тръбни отвори, но действаше ефикасно — дим почти нямаше. Подпалки имаше в изобилие, а масивната желязна запалка на Бей се оказа наистина водонепроницаема…

Клечаха голи в тъмнината и усещаха духовете на мъртвите — неспокойни и сякаш още неродени… Никълъс, привлечен от равномерното повдигане и отпускане на красивите й гърди, тихо въздъхна:

— Защо ме доведохте тук?

— Защото това е границата, точката на разделяне — отвърна тя.

Той почака продължението, но то не последва.

— Между кое и кое? — попита.

— Между Сайгон и… — на устата й се появи усмивка, раменете й леко се повдигнаха: — Няма значение… Абраманов прие да се срещне с вас именно тук и никъде другаде. Тук той се чувства на сигурно място…

— Този Абраманов е работил за Винсънт Тин, нали? И е сглобил фалшификата с откраднатите невронни платки…

Бей обърна горящия пън с помощта на дълга, почерняла пръчка.

— В радиус от осем хиляди километра едва ли ще се намери друг, който да го стори — кимна тя.

— Нарочно ли ми предлагате уклончиви отговори? — внимателно я изгледа Никълъс. — Абраманов ли е бил, или не?

— Той е бил — отвърна спокойно Бей, но в тона й се долови нещо особено.

— Какво има, Бей?

— Моля ви, не питайте — тръсна глава тя.

— Защо?

Очите й се премрежиха, стори му се, че вижда блясъка на самотна сълза. После момичето рязко му обърна гръб.

— Защото искам да ви разкажа всичко, но ако го сторя, вие няма да ми повярвате!

— Опитайте.

Дланта й се стрелна нагоре и той разбра, че е бил прав за сълзата. Тя се извърна към него, на устните й отново играеше подигравателната усмивка.

— Не — рече. — Няма да повярвате и това е факт. Някога майка ми твърдеше, че човек допуска най-голямата грешка в живота си, когато казва на партньора си неща, които той не иска да чува…

— Аз ще ви чуя, независимо какво ще кажете.

— Жадна съм — промърмори тя и изчезна в мрака. След по-малко от минута се завърна, в ръцете й се поклащаше американска каска, пълна с вода. Постави я върху печката и изчака водата да заври.

— Вашият приятел Винсънт Тин често се отбиваше тук — подхвърли тя.

— Той не ми беше приятел и вие добре знаете това…

— Според мен вие изобщо не сте го познавали — каза тя и хвърли поглед към каската. — Точно тук той се срещаше с Абраманов и останалите си… партньори. Харесваше му, чувстваше се удобно сред мрака и тинята. Веднъж ми призна, че се вълнува, че витаещата наоколо смърт го кара да се чувства по-жив…

Никълъс изпита тревога от това „призна“. Мрачният свят на Ку Чи започна да се променя, маската се плъзна встрани, отдолу проблесна истинската му същност.

— Трудно беше да се разбере какви са неговите стимули — продължи Бей. — Не помнеше родителите си, не знаеше дори къде е роден. Израснал е по улиците на Сайгон, на два пъти замалко не изгубил живота си. Първия път, бил още малко момче, от ръцете на някакъв местен гангстер, втория — от американско оръжие по време на войната. Честно казано, не зная кого мразеше повече…

Стана, уви ръце в изсъхналите си дрехи и вдигна каската от огъня.

— Много го биваше да мрази… Наслаждаваше се на омразата, както ние се наслаждаваме на храната… Вече всички бацили в кипящата вода би трябвало да са измрели.